Петре Димовски

превод: Милена Обретенова

Отново се върна при скалата. Обиколи я, както и предния път, а погледът му обходи цялата й повърхност. Умуваше как да я изкачи. Мисълта се зароди още когато я видя от върха на другия хълм, разрасна се и изтласка всички останали. Така че сега в главата си имаше една-единствена мисъл: как да се изкачи на върха на скалата, която с предизвикателството си зае централно място в съзнанието му.
Обиколи я повторно, но не намери път към върха. Не намери място, за което да се хване, за да продължи нагоре. Камъкът беше сякаш мазен - изгладен от ветровете и дъждовете, масивен и без пукнатини, на места издаден, което го правеше още по-недостъпен.
Друга мисъл го порази. Никога не е бягал от предизвикателствата. Сега, след цялото това обикаляне трябваше да си признае, че е победен още в началото, преди дори да направи опит. Трябваше да се откаже, признавайки безсилието си.
Накрая с тъжни мисли се отдалечи от мястото, но не за да се оттегли, а за да продължи подготовката на духа и тялото, да се въоръжат те с търпение и сила за предстоящото. Затова тренираше интензивно и упорито. Единственото движение за него стана изкачването. Сънуваше как покорява голямата скала и с ръката си докосва небето. Беше една преливаща сила, която нямаше да секне преди да стигне до триумфа.
Най-после подвигът започна. Чудеше се дали не трябваше да продължи още малко с тренировките, но нетърпението победи и само определи началото. Взе само раница с храна и вода. Знаеше, че изкачването ще е дълго и ще му трябват.
В началото му се стори лесно. Сякаш нагоре го издигаха крила. Ръцете се задържаха за мазния камък като пипала на паяк, пръстите се вклещваха в дребните вдлъбнатини като нокти на птица. Тялото му беше леко, мускулите еластични, отскокът чевръст и стабилен, и всяко засилване го оттласкваше нагоре. Ако някой отнякъде можеше да го види, щеше да остане с впечатлението, че той пълзи така упорито и неспирно все едно яде височината. Естествено, сам беше в начинанието и никой не би могъл да го види, но усещаше прогреса в движението нагоре.
Стигна до една вдлъбнатина, която му заприлича на престол. Знаеше, че престолът е горе и трябва да стигне до него, но мястото беше удобно за почивка и размисъл.
Сега вече имаше поглед от високото. Все едно да летиш с разперени криле и погледът ти да се рее и нашироко, и надълбоко. Усещането беше много хубаво и го изпълваше с нова сила, а вярата му укрепваше. Не се отдаде на дълга почивка, макар мисълта да му мина през главата. Чакаше го работа, подвигът едва започваше. Предстоеше дълга, тежка и упорита битка за височината.
Горе, събрани във венец около скалата, облаците, които все едно й взели мярка, приличаха на огромна шапка. Той трябва да се изкачи не под шапката, а над шапката. За да види небето.
И продължи да се изкачва. Трябваше дълго да оглежда, да премерва, да проучва и изследва преди всяко протягане на ръка или повдигане на тялото. Ръката му винаги намираше твърдо място за хващане, кракът стъпваше на сигурна опора, тялото се изпъваше и се свиваше, сгъваше се и пулсираше и внимаваше да поддържа безпроблемно ритъма на дишането, който толкова му помагаше при изкачването. Преди да продължи вдишваше дълбоко с гърди, да намали теглото; поетият въздух го издигаше, все едно балон. Но не смееше да се отдели от скалата, затова за по-сигурно беше залепен за нея като магнит за желязо. Концентрацията му беше перфектна. Мисълта беше в синхрон с движенията. Всъщност, тя ги извършваше, тя ги изменяше, тя им даваше сила. Нито едно движение не се извършваше без нея. Мисълта не допускаше някоя неволна грешка да наруши синхрона на действията и да доведе до катастрофа. Сриване в бездната. Когато тялото повече не е нито магнит, нито балон и не се държи като с пипала на паяк или нокти на птица, а чисто и просто реалната му тежест го срива в дълбокото. Край.
Не, мисълта не позволи тия предупреждения да внесат смут и страх, а твърдо и непоколебимо изпълняваше своята задача - не допусна колебания в своята решителност.
Достатъчно е това да се случи, и тогава дори един фотон на тъмнината да препречи светлината, изведнъж кракът, сгънат в търсене на по-горната опора, се подхлъзва, ударът от тежестта на тялото спуква балона, едната ръка в опит да се хване, докосва хлъзгавия камък и, сгърчена в цялото това последно прекъснато движение, спира, а мисълта се смразява. Времето и то спира. Нищо повече не се помръдва. Остава само едно неизбежно очакване, затворено в страха.
После се разкри просторът. Голямата скала навръх хълма. Отгоре я притиска небето, отдолу я подпира земята. Отдалече - една точица в окото, отблизо - поставен на закачалка пуловер, който и най-малкият повей на вятъра ще отвее към бездната. Защото земята наистина е много надолу. Но спрян е вятърът, спрян е и дъхът, и сега балонът се пълни само през шуплите на носа, и след малко опитът се подновява. Тялото отново поема нагоре, ръката се захваща умело, кракът стъпва на опората, а в другата ръка вече се усеща умората, намалява силата.
Катеренето продължи, тежкият миг изчезна от съзнанието, а мисълта и тя продължи отново. Но в нея се появи нечакана паника. Нужна е почивка. В търсене на място за отмора на тялото погледът претърсваше скалата. Опипваше я трескаво, защото беше включено тревожното предупреждение за болката от конвулсивното треперене в едната ръка. А заради тази болка подвигът можеше да му изневери. Но мисълта се успокои. Тежестта се поема от другата ръка, катеренето спори, но само докато не се натоварва болящата ръка, а ясно е, че забавянето заплашва пристигането на мястото за отдих, което ще има непоправими последствия.
Промъкна се коварното съмнение дали е изминато поне половината от изкачването. Тази мисъл се появи на няколко пъти, но беше отхвърляна решително. Сега обаче изскочи някак си прекалено бързо и застана начело. Трябва да се гледа и нагоре, и надолу, а разстоянията да бъдат в съотношение две към едно, защото горната част от скалата беше по-тежка за катерене, земното привличане по-силно, а тялото и душата бяха твърде уморени. След тези мисли почивката продължи по-дълго от планираното. Нужна му беше сигурност, че се е натрупала достатъчно нова енергия, за да напусне мястото.
Изкачването продължи.
Приливът на енергия наистина се почувства, а с него се увеличи и жизнено необходимата концентрация.
Неизвестността идваше от непознатото. Първи сблъсък с вертикалната пътека по скалата - не се знае къде какви са капаните, дали няма да попадне на място, на което нито може да се намери, нито да се направи мост за нагоре. Даваше си кураж, че чак дотам няма да се стигне. Че винаги има някакъв изход - място за преминаване или за прескачане. Защото този, който преминава пръв, трябва да бъде свързан с другия, който върви след него. За да няма никакво прекъсване.
А в човешкия живот прекъсването е само веднъж. И край.
Заобиколи. Изглежда обаче, нямаше по-сигурен подстъп. А беше близо до целта, съвсем близо и виждаше единствено нея. Да се прехвърли на върха от скалата. Сбъдване на съня. На големите надежди. Победа в голямата битка. И тръгна. Камъкът се издаваше напред като стряха, по която може да лази единствено паяк, преодолял земното притегляне. Та това е само още една част от пътя… До победата. Захвана се със сгърчени пръсти, но се появи страхът да не го смачка камъкът, да не го превърне в прах заедно със скобите, а единствено твърдият стяг може да издържи увисналото от скалата тяло. Защото няма как човек да пълзи от долната страна на скалата. Бог не му е дал такива способности.
При самото споменаване на Бог се появи чувството, че е близо до него. И бавно, прехвърляйки тежестта на тялото върху ръцете, вкопчени да го задържат на високото, отпусна краката, усети треперене - белег за страх, че може да събори скалата. След това запълзя бавно нагоре, прехвърли едната ръка на горната повърхност, а като намери място да се захване здраво, прехвърли и другата.
Ръцете издигнаха тялото и го изтласкаха на горната повърхност, висока до небето.
Остана дълго да лежи. Докато не усети в себе си енергията на триумфа, която го надигна, накара го тича по скалата и да вика с всички сили от радост от победата.
Когато реши да се спусне надолу, се появи непреодолима преграда. По никакъв начин не можеше да премине издадената част от скалата, върху която трябваше да заеме хоризонтално положение спрямо земята. Задържаше се с ръцете, опипваше с краката, но го обземаше страх и не успяваше да стигне до вертикалната част от скалата. След всеки нов опит се връщаше назад. И след всеки нов опит ставаше все по-слаб и немощен.
Почувства как край него завива облак и му отнема земята.
След това му отне и усещането за земя.