Калоян Блажев

Външната организация на “Нарцис и Голдмунд” е подчинена на развитието на средновековния творец Голдмунд. Романът е разделен на три части, състоящи се от по шест, десет и четири глави. Въвеждащата част представя пристигането на Голдмунд в “Мариаброн” и желанието му да се посвети на духовния живот.

Следват намесата на Нарцис и разкриването на истинската природа и призванието на младежа,поради което той напуска манастира. Дългата централна част представя приключенията на Голдмунд през десетте години, посветени на странствания, любовни връзки и занимания с изкуство.

Последните четири глави показват двамата приятели отново събрани в манастира, като повествованието завършва със смъртта на Голдмунд.
Хесе описва новодошлия в манастирското училище Голдмунд като хубав, нежен и мил юноша, който веднага печели симпатията на околните.

Той е със сияещи сини очи, светлоруса коса и чудесна усмивка, една “златна птица”, както казва писателят, която може да си съперничи със “знатния” поради красотата, благородството и сериозността си Нарцис. Може би затова героят е наречен Голдмунд, което се превежда като Хризостомос или още Златоуст.

Тук има асоциация със Свети Йоан Златоуст /349 - 407/, оставил най-голямото по обем богословско творчество в Източната църква и съпоставим само със Св. Блажени Августин в Западната. Тази асоциация обаче е основателна само по отношение на ученика Голдмунд, тъй като по-късно той не става нито богослов, както сам желае, нито поет, както Нарцис предполага. Според някои критици Хесе нарочно е разменил имената на двамата антиподни, но и допълващи се герои, с цел да подчертае тяхната свързаност.

В началото Голдмунд е носител на средновековния християнски идеализъм. Той смята не само да завърши манастирското училище, но и да остане тук като монах и да посвети живота си на Бога. Причина за това са желанието на баща му и собственото му желание, както и възхищението му от учителите, на първо място Нарцис, и от монасите.

Негов идеал става абат Даниел, когото възприема като светец, а игуменът забелязва в него юноша, “устремен към славата на образцов ученик”, внимателен и прилежен, дори прекалено старателен. Действително в първите си години в манастирското училище Голдмунд няма никаква друга цел, освен по-бързо да стане послушник.

Той е чувствителен, възприемчив и със силно развита съвест. Поради своя идеализъм Голдмунд се измъчва дълбоко от раздвояването си между двата свои кумира Нарцис и абат Даниел, искрено се разкайва за прегрешението си да посети селото и да се срещне с момичета и се чувства виновен заради моментите си на разсейване в часовете, както и за изблиците си на гняв, породени от голямото му честолюбие.

Когато Нарцис му казва, че не е предопределен за манастирски живот, болката и разочарованието му са толкова силни, че се разболява. Защото простодушният, наивен и нуждаещ се от любов юноша е бил твърдо убеден, че целта и на двамата е завръщането при Бога и вечното блаженство.

През годините героят претърпява бурно и драматично развитие, като в духа на немския образователен роман преминава през двата формиращи личността фактора - природата и любовта.

Връзката на Голдмунд с природата е представена още в началото на романа - той забелязва стария кестен и пита за него, а в първите дни в манастира утешава тъгата от раздялата си с родния дом с грижи за кончето си Блез. Интересът на юношата към природата и към сетивното е показан както чрез описанията на преживяванията му, така и чрез разговорите му с Нарцис.

За бликащата жизнена сила в мечтателната му детска душа и за таланта му да усеща природата Хесе пише: “Когато Голдмунд разказваше за пъстървата, която уловил като момче, описваше някоя пеперуда или имитираше птичи вик, … възникваха картини.” Затова още като ученик той започва да прерисува животински глави и снопове от листа и др., а и да рисува цветя, коне, човешки лица. У него започват да будят копнеж “…звезда във вечерното небе, някоя синя цъфнала камбанка, едно тръстиково зелено езеро, окото на човек или на крава…”

Вълшебството на телесното му се разкрива дори в една празна орехова черупка, която той дълго разглежда и опипва. Ученикът споделя с Нарцис убеждението си, че ” лист от цвете или някой малък червей по пътя казва и съдържа много повече, отколкото всички книги на цяла библиотека”. Според него Бог пише света, когато самите букви в съзнанието му се превръщат в риби, потоци и птици.

А и литургиите го очароват преди всичко със своя хармоничен образен свят. В сънищата му започват да се появяват летящи риби и плуващи птици,тайнствени гори и пещери, плодове и змии, като всяка от тях е “негово творение, бе зависима и насочвана от него както собственото му дихание, бе лъчезарна като поглед, като мисъл, произтичаща от него и връщаща се към него.”

Наблюдавайки внимателно своя приятел, проницателният Нарцис открива у него твореца, който мисли не с понятия, а с образи. Резултатът от психоаналитичната беседа между двамата са думите му: ” Натури като твоята със силни и деликатни сетива, одухотворените, мечтателите, поетите, обичащите се различават от нас, хората на духа…

Вашият произход е майчиният. Вие живеете пълнокръвно, на вас са дадени силата на любовта и умението да се преживява…На вас принадлежи богатството на живота, ваш е сокът на плодовете, ваша - градината на любовта, красивата страна на изкуството… Ваша родина е земята, а наша - идеята…Ти си човек на изкуството, аз съм мислител. Ти спиш на гръдта на майката, аз будувам в пустинята. На мен ми свети слънцето, на теб ти светят луната и звездите…”

Така човекът на разума, интровертният Нарцис, се разграничава от човека на страстта, екстравертния Голдмунд, с ясното съзнание, че накърнява желанието му да стане монах и с това нарушава средновековния монашески кодекс.Освен това учителят много добре разбира, че като насочи приятеля си към живота извън манастира, ще изгуби неговото присъствие, но се чувства длъжен да направи най-доброто за силния, ценен и необикновен младеж - да го тласне към развитие.

Връзката с природата, макар и характерна за начина на живот на хората в Средновековието, не е присъща на средновековната естетика, при която главното е устремът към Божественото. В тази връзка на Голдмунд с нея има черти на ренесансовия човек, а и характеристики на Романтизма.

Природата е фонът, на който се развива действието в основната част на романа. В описанията й Хесе изявява таланта си на поет - романтик и я свързва с любовта, която героят му преживява. Писателят използва редица символи, свързани с природата, и именно това прави книгата поетична и вълнуваща.
Най-близо до героя Голдмунд като странник сред природата е Кнулп от едноименната творба, затова в двете книги има редица общи символи и един от тях е кестеновото дърво.

Кестенът принадлежи към големия символ на градината като израз на хармонията между човека и света, но се свързва и с любовта, майчинството и завръщането вкъщи. В “Моят спомен за Кнулп” до решетъчната врата на гробището има две големи кестенови дървета. Кнулп иска двамата приятели да останат да почиват там, като обяснява това желание с традицията около гробовете да се засаждат хубави дървета и с влечението си към тях. По-късно Кнулп изживява смъртта си като завръщане вкъщи.

Към хубавото кестеново дърво при входа на манастира “Мариаброн” новодошлият Голдмунд изпитва интерес и възхищение и го нарича красиво и забележително. Хесе отбелязва, че и бащите на другите момчета гледат усмихнати или замислени към кестена.

Под него Голдмунд и баща му връзват конете си. Младежът прекрачва прага на манастира без колебание, защото има чувството, че е срещнал две същества, с които може да бъде приятел - дървото и вратаря. Чувството на родство, което Голдмунд изпитва към дървото, е основателно - както кестенът, самотният син на Юга е бил донесен тук от поклонник, така и той е доведен от своя баща в “Мариаброн”.

В присъствието на дървото очите на младежа започват да се отварят и неговата личност започва да се разгръща. Както кестенът дълго чака напролет да поникнат листата му, така и Голдмунд бавно и мъчително осъзнава своя майчински произход. Дървото символизира живота на ученика и с това, че то диша с пълни гърди във вятъра - вятърът ще придружава героя в неговото пътешествие към същността му на творец. Съществува и паралел между плодовете на кестена и творчеството на Голдмунд.

Също като плодовете на дървото неговите произведения узряват след дълго време, прекарано на слънце и вятър. Но плодовете на кестена не узряват всяка година, а Голдмунд два пъти в живота си оставя своите плодове - при майстор Никлаус и след завръщането си в манастира. Показателно е, че когато започва да изобразява Райската градина, той намира празна кестенова обвивка.

Голдмунд до края изпитва привързаност към дървото. Във всички важни моменти от своя живот - когато пристига в манастира, когато го напуска и после се връща в него, той докосва кестена с любов. Младежът често се обляга на него в периода на криза, когато осъзнава майчиното начало в себе си и желанието си да се впусне в живота.

В много тежък момент, преди смъртта на една от любимите му, Лене, той сънува някогашния си кон и хубавия кестен край манастира - “Струваше му се, че от някаква безкрайна далечина и пустиня гледа назад към прелестна изгубена родина, и когато се събуди, по обраслите му с руса брада бузи се стичаха сълзи.” За Голдмунд дървото, също както образът на майката, означава градина и родина. Самото описание на дървото говори за женското начало -”Окръглената му корона нежно се разперва над пътя.”

Тайната родствена връзка между дървото и манастира, които се явяват като неразделима цялост, също е символична. Дървото и каменните стени и орнаменти на манастира изразяват връзката между живата и неживата природа. Тук растителният свят и плодовете на човешката дейност са в симбиоза. Дървото, което бди над двата стълба, поддържащи единството на манастира, символизира надхвърлянето на границите на природата и на вътрешния свят на духа, а също и връзката между Нарцис и Голдмунд. То говори и за единството на човека с неговата градина.

Кестеновото дърво е пример как един символ в творчеството на Хесе може да има значение за всеки етап от душевното развитие на героя, но и как дава насока за смисъла на живота на човека.

Други дървета, които символизират детството, майката и градината, са липата, ясеновото дърво, ябълката. Но някои, като елата, смърча и кипарисите, писателят свързва със смъртта. Голдмунд убива Виктор под една ела. А когато Кнулп, вече болен от туберкулоза, идва в родното си място през есента, земята под смърчовата горичка е покрита с дебел слой увехнали иглички. Черните кипариси, които Демиан рисува и които Клайн вижда в Италия, също носят внушението за залез и смърт.

Цветята и рибите в произведенията на Хесе са символ на преходната красота. Цветята като символ са израз на силното влияние на романтиците върху него. Сините цветя се срещат по-често в творбите на ранния Хесе, където любовта е преди всичко меланхоличен копнеж. Но когато Голдмунд отива в селото, момичето с плитките донася кана, на която са изрисувани сини цветя.

С това момиче той си разменя само една целувка, но тогава у него се ражда предчувствието за любовта и страстта, символизирани от червеното цвете. Още докато прескача оградата на градината в селото, младежът си разранява ръката на един розов храст. Любовта и нейната красота, символизирани от розите, вече са пробили кожата му.

Ароматът на рози в манастира освобождава спомена на Голдмунд за майка му. Когато след години се връща в “Мариаброн”, той се вълнува от увехналите розови храсти в двора, защото любовта го кара да си спомни за детството си тук.

Червеният карамфил, с който циганката Лизе идва от гората, символизира любовната страст, която Голдмунд изпитва с нея. Червеното цвете е и символ на чувството за вина от първото еротично преживяване.

Но освен любовта и красотата цветята изразяват и преходността на живота. Този символ срещаме в “Кнулп”. Когато се намира на гробището, той откъсва една резеда от един гроб и я поставя на шапката си. Приятелят му казва да вземе друго цвете, защото резедата вехне бързо. Но Кнулп знае, че и животът му един ден ще увехне и пожелава да задържи тази преходна красота.

Споменът на Голдмунд за първото любовно преживяване с циганката Лизе е свързан с бързо вехнещите цветя, които е брал в деня на срещата им. След години той си мисли за нея и за това колко бързо увяхва всичко. По-късно, осъзнавайки преходността на своите стремежи, той казва, че от тях остава едно прецъфтяло цвете, нещо сухо и безрадостно. Дори своите творби, с които трябва да се раздели, той сравнява с цветя, които вече няма да държи в ръцете си. И Кнулп, и Голдмунд в края на пътя си мислят, че животът им е едно увяхнало цвете.

Друг образ, който изразява преходността не само на отделните моменти и състояния, а и на целия живот, са рибите. И Кнулп, и Голдмунд обичат да стоят край вода и да ги наблюдават. Когато гостува у кожаря Ротфус, Кнулп развеселен гледа как пъргавите тъмни риби се носят по течението. А при сбогуването си с родния си град Герберзау рибите стоят на дъното, черни и притихнали, а водата е покрита с черни водорасли. Това предвещава близката смърт на героя.

Смъртта на рибите на Рибния пазар навежда Голдмунд към размисли за преходността на земните неща. Той гледа “тези муцуни и до смърт изплашените очи, и диво мятащите се опашки, тази страховита, безполезна, отчаяна борба и непоносимото преобразяване на тайнствените чудно красиви животни и как от лекото последно тръпнене настръхва умиращата кожа…” В този момент Голдмунд изпитва озлобление към самодоволните хора и мисли, че “всичко цъфти бързо и увяхва бързо, след това го покрива сняг…”

Градината е любимо място на Хесе - последният му дом е с голяма градина, в която той свещенодейства и кани гостите си. Този символ на божествения ред в природата, изразяващ синхрона на всички неща и погледа към тайните на света, се среща често в творчеството му. Градината е и задължителният елемент между детството на човека и по-нататъшното му развитие. Идеалната градина се състои от всякакви цветя, дървета, пчели, гущери, риби, птици, видени през погледа на детето.

Градината, изобразена от Хесе, напомня за градините на Айхендорф и Хофман. Но както отбелязва изследователят П. Гонтрум, най-важният източник за символната употреба на темата за градината е книгата “Битие” в Библията. От картината на рая до змията, до дървото за познаване на добро и зло и до Каин и Авел - всички тези библейски мотиви съществуват в творчеството на Хесе.

Вълшебството на градината - рай е описано много поетично в “Преображенията на Пиктор”. В нея са и дървото на живота, и най-дивните цветя, които се смеят с множество лица и очи и ухаят като градината на детството, майчиният глас, женската целувка. Там красиви птици пеят за щастието, което е навсякъде, а после се превръщат в цветя и пеперуди, в поточета и риби. Пиктор, изкушен от змията, решава да се превърне в дърво и загубва щастието. Но когато към него се приближава красива девойка, той получава дял в ежечасно възникващото творение.

Градината като символ на красота, хармония и спокойствие естествено се свързва с детството на героите. Когато Кнулп се връща в родното си място, си спомня с най-големи подробности градината на баща си, където е изпитвал блаженство без горчивини. Защото градината на детството не е само цветя, тя е и чувството за приютеност и за детска невинност, което прави целия свят красив.

Тя е и безрезервната вяра в Бога като олицетворение на всичко добро и светло. Не случайно в разказа си “Щастие” Хесе казва, че когато се опитва да си припомни миговете на съпричастност към усмивката на Бога, всеки път се връща към своето детство. А градината като символ на детството и сигурността е отражение на духовното състояние, в което се намира домът.

Много от героите на Хесе имат неговия усет за градината. Когато Клайн /”Клайн и Вагнер”/ се разхожда в Италия, забелязва малка домашна градина, в която всичко излъчва здраве и доверие и героят си мисли, че този ведър пейзаж трябва да бъде обичан. Художникът Клингзор /”Последното лято на Клингзор”/ от терасата на работната си стая наблюдава екзотиката на старата градина и изпитва желание да пресъздаде цялата тази красота.

Хари Халер /”Степният вълк/ също има своята градинка на стълбището, където растат две цветя в саксии - той ги нарича малък сияен храм на реда. Йозеф Кнехт от “Играта на стъклени перли” има до жилището си малка магистърска градина, която смята за благословен кът за отмора. Странникът Голдмунд с радост забелязва красивите градини към домовете в града.

Напускането на градината на детството е като разрушаване на Рая. За този тежък момент Синклер от “Демиан” казва, че е разрушил цялата любов и искреност на родителите си от “златната градина на детството”. Напускайки я, героите преживяват умиране и ново раждане и тръгват по свой път в живота. Но идва време, когато те, изминали пътя към себе си, се връщат с нов поглед към градината на единството.

Затова в края на живота си Голдмунд изобразява градината от книгата “Битие”: “В дърворезбата на стълбата той опоетизира един малък рай, с удоволствие извая чудесен гъсталак от дървета, вейки и листа, с птици в клоните, а навред между тях се подаваха тела и глави на животни. Сред мирната поникнала праградина той изобрази няколко сцени от живота на патриарсите.” Голдмунд създава тази своя творба, след като е изживял най-вълнуващата си с Агнес, любовницата на графа, която го е накарала да се чувства ” в цъфтящата градина на рая.”

За Хесе пътешествието е първата стъпка по пътя на героите към тяхната същност. В него се явяват различни природни символи, които извеждат човека от градината на детството и му показват посоката. Това са гората, птицата, облаците, вятърът и други.

Въпреки че напредването по пътя към вътрешността е описано чрез картини на движението, първите крачки по този път са като попадане в непознатото, в една тъмна опасност, символизирана от гората.

Затова и първото излизане на Голдмунд от манастира е свързано с преминаването през гора: “Това беше излет в света, наистина таен и забранен, не съвсем похвален, ала навярно все пак освобождение, преживяване.” Когато по-късно мисли за майка си, той оприличава живота си с ” една застинала бодлива гора, която таи приказни опасности”.

С първата си любима Лизе той отново тръгва през гората: “Голдмунд се остави да бъде воден в нощта, в гората, в сляпата тайнствена страна без слова, без мисли”. В началото на самостоятелния си път героят продължава да върви през гората - тъмна, иглолистна, но с дъбове и ясени и черни боровинки. Странникът Кнулп, дори и преди да умре, иска да използва малкия остатък от дните си и да върви, “да мине по всички горски просеки и покрайнини.”

Мотивът за птицата като символ на движението е ясно изразен в “Кнулп”. Героят казва, че “най-хубавото и най-финото от всичко трябва да е красивата птица, която виждаш волно да се носи във висините”. Това символ изразява човешкия стремеж към свобода, особено силен “у голямото дете” Кнулп.

Но птицата може да изразява и духовния конфликт между героя и средата му - когато Голдмунд е затворен от графа в палата на епископа, той вижда през прозореца една летяща птица и стремежът му към свобода и странстване става още по-силен.

Съществен природен елемент на пътешествието е и вятърът. По своя път Кнулп често е тласкан от него.Той влиза в дома на кожаря заедно с дъжда и западния вятър, а когато отново чува капризните му тласъци, напуска къщата.

Също като вятъра животът на героя изглежда произволен и безцелен, а когато вече е болен и диша трудно, той чува вятърът да вие с дълбоки тонове в предпролетната нощ. Накрая виенето спира, идва снегът и покрива неподвижния Кнулп. Но вятърът вече го е довел при Бога, чийто пълен с любов и опрощение глас чува преди смъртта си.

Вятърът придружава и Голдмунд в пътешествията му. Когато е в замъка на рицаря, той чува как ноемврийският вятър трополи по покрива: “Със своята музика песента потъваше в душата му, но заедно с нея отвън пееше вятърът, пееше за раздор и странстване, за гора и есен, за живота на бездомник.” А когато напуска дома на рицаря, той тръгва в мраз и силен вятър, гонен от студа да прави големи преходи. Така вятърът тласка героите по техния път, но се явява и символ на привидно хаотичния им живот.

Друг природен символ в произведенията на Хесе е водата, като в разработването на този образ той е най-близо до романтиците. Според Новалис няма романтичен пейзаж или приказка без потоци, езера, реки. Хесе също има предпочитание към метафоричната им употреба - водите могат да преобразяват позитивно или негативно фона на действието, а част от героите му завършват живота си във вода.

Херман Лаушер от едноименната творба дни наред обикаля около езерото, за да види тайната на неговото преобразяване. Ханс Гибенрат от “Под колелото” се удавя в извор. Клайн от “Клайн и Вагнер” потъва с един сал в езеро, в планинско езеро завършва живота си Йозеф Кнехт.

Символът вода е най-убедителен в “Сидхарта”. В решителен момент от живота си героят отива на брега на една река и я възприема като символ на преобразяването. Както при Айхендорф водата е представена като протичане на живота, но реката е не само образ, тя самата е животът. Чрез наблюдаването на реката човекът става река, явленията на живота сякаш се наслагват върху реката на неговото съзнание.

При Хесе водата е многозначен образ. Реката, подобно на магическия театър и играта на стъклени перли е образ на човека, но и на пътя, а също и образ на единението между човека и пътя, между човека и света, на разбирането на човека като път.

Водата се явява като основен символ и в “Кнулп” и в “Нарцис и Голдмунд”. Една от нейните форми е кладенецът, който пресъздава спомена за отдавна отминалите дни, за детството. Израстването на героите означава отделяне от детството и от единството, но водата символизира и разделението, и съединяването.

Преди да напусне манастира, Голдмунд “посред четене или учене и в средата на своите съученици можеше да се вглъби и да забрави всичко, отдаден само на потоците и гласовете на душата, които го повличаха като дълбоки кладенци, пълни с тайнствени мелодии, в цветни бездни, пълни с приказни преживявания…”

А когато Кнулп се връща за последен път в родния си град, потапя ръката си в каменното корито на пазарния фонтан и пие вода от малко игуменско кладенче в приземния етаж на стара къща. В този случай кладенецът символизира романтичния път от индивидуализация към единство.

Символът на водата като праелемент на сътворението също е свързан с романтичното светоусещане. Голдмунд много обича водата, всички води го привличат: “Струваше му се, че като тази малка водна тайна бяха всички истински тайни на душата - нямаха очертания, нямаха форма, те можеха само да се почувстват като далечна, прекрасна възможност, бяха забулени и многозначни…От същата недействителна материя се изтъкаваха нощем сънищата, едно нищо можеше да съдържа всички образи на света, една вода, в чиито кристали живеят формите на всички човеци, на всички животни, ангели и демони като всевечно будна възможност.”

Водата е и символ на изтичащото време и на преходността. Кнулп не иска да умре, преди да види отново Герберзау “и там дълбоко в душата си да се сбогува с всичко: с реката и моста, с пазарния площад и някогашната градина на баща си.” До стената край реката тайнственият ромол на водата пронизва мислите му и той прави равносметка на живота си. Там героят, който носи със себе си изображение на платноход при силен вятър в открито море, съзнава, че пътят му свършва.

Същия символ срещаме и в “Нарцис и Голдмунд”. В града на майстор Никлаус героят гледа бистрата вода и мисли колко бързо отминава всичко, включително чумните огньове, бедата и смъртта. А когато разбира за смъртта на майстора, Голдмунд отново застава до реката и плаче за майстор Никлаус, за увяхналата красота на дъщеря му, за умрялата Лене, за Ребека, за отминаващата си младост. А в края на романа, след като красивата Агнес го отблъсква, той пада в един поток и си счупва ребрата.

Образът на реката символизира и текучеството, в което няма начало и край, а е извечно движение и единство на всички форми. Също като водата животът е винаги нов и различен и все пак остава същият.

Проблемът за времето и спомена е изразен в “Нарцис и Голдмунд” и чрез картината на извора. Той е източник на спомен, тъй като произтича от дълбочините на всяко творение. Водата излиза от тръбите и поражда вълни, които се движат във все по-големи кръгове. Така споменът се разпростира в картини, вписани в подсъзнанието.

В тъмното огледало на спомена Голдмунд вижда своя образ и “помисли, че този Голдмунд, който го гледаше от водата, вече не е Голдмунд от манастира, Голдмунд на Лене, вече не е и Голдмунд от горите. Мислеше, че и той, и всеки човек се изменя, понесен от течението, се преобразява, а накрая се разтваря…”

Изтичането и преобразяването на водата е символ на човешкия живот, но и на космическото единство. Образът на водата при Хесе представя пътя от битието към съществуването, пътя на човека от Космоса през частното и отново в Космоса, където героите му се разтварят във вселената.

За Хесе цялата природа е извор на символи, чрез които видимите неща разказват за невидимите. Както казва средновековният мислител Алан Лилски, всички творения на света са за нас като книга, картина и огледало.