КОСМОС
КОСМОС
Лаборатории с кипяща плазма.
И в техния покой ненарушим
вървят на пръсти демони и властват
над тайнството, обвито в звезден дим.
Какво се върши в бездните дълбоки?
Защо не получавам още вест?
Какъв е смисълът на наште болки?
Участват ли в космичния процес?
Какво сме ние с простите си грижи?
Венец? Или игра на светлини?
Дали Вселената през нас се движи
или ни е отритнала встрани?
… Лежеше отговорът на въпроса
в дланта ми, в сутрешния вестник - дим
души крайбрежията тъмнокоси…
И скрил недостижимите звезди -
ме връща в огнените земетръси:
от някакъв, изтрит от бомба, трап
едно дете протяга длан и търси
не философски отговор, а хляб.
Гори пръстта. Прелитат динозаври.
И повален, човекът между тях
се мъчи на крака да се изправи…
За тоя жест, признавам, ме е страх.
ПОНЕ ВЕДНЪЖ
О, бил ли си категоричен
поне веднъж.
Поне веднъж!
Целунеш във трамвай момиче
и те изхвърлят.
Но си мъж!
Удариш на подлец плесница
и за това те уволнят:
но твойта длан е вече птица,
политнала за първи път.
Единствен миг.
Мигът на риска!
И би могъл да си Нерон.
Или пък Ричард,
който иска
да хвърли царство срещу кон.
Ала от теб събужда ревност
все оня смешен Дон Кихот.
И срещу мелниците гневно
ти би воювал цял живот,
би се превърнал в стих епичен -
ако под туй небе си бил
поне веднъж категоричен
като дървото през април.
***
Не, не простака, даже не мръсника
ще те убие с удар ненадеен.
Та той е твоят аргумент да тикаш
Сизифовия камък, да живееш!
Халосва те приятелят, с когото
на глупав виц до сълзи сте се смели.
И заедно сте бранили доброто
със свит юмрук, неактуално смели.
Приятелят, с теб ял и пил до вчера,
но сметнал, че не му е в интереса
пак с тебе в обществото да вечеря….
И сръбвате кафе в едно „Еспресо”.
Ти после сам си тръгваш. После спираш
пред някаква витрина. Дълго, нямо
се взираш в образа мумифициран -
не, теб те няма. Туй е спомен само.
УДИВЛЕНИЕ
Приятелства ли са това?
Защо за празник само тръгват?
Като сватбарски тържества
те отшумяват и заглъхват.
След лъскавия им обоз
по твоето сърце набито
остава лъскав коловоз,
по който не пониква жито.
ИЗПРАЩАНЕ
Прощаването ни не беше кратко.
Досред селцето ме изпрати тя.
Щом тръгнех - викаше след мене: „Татко!”
И аз се спирах пак да се простя.
Така дълбоко тоя глас тревожи.
И чак по пътя, може би след час,
когато чувството се уталожи,
си спомних изведнъж, че там, до нас,
и ти безмълвно чакаше реда си
със своя син така да се простиш.
Но той и със очи не те потърси.
Прощавай, татко! Още ли стоиш?
ЩЕДРОСТ
Под нозете ми шума стелеш.
Звън и багри. И капки тъга…
Боже Господи, колко прелест!
И защо си я крил досега?
Или трябваше да остарея,
та смирено навел глава,
да открия пръстта и по нея
тези китки и тази трева.
Колко щедро и обичливо
е сърцето Ти, Отче наш,
щом в страха ми, че си отивам,
ми нашепваш: „Кураж! Кураж!”
Щом земята с цветчета прости
от най-хубавите бои
ще повие моите кости
и духа ми ще успокои.
