Константин Мутафов

Силно духа есенният вятър и обрулва листата на дърветата в леса, и отниса ги той вихрено, със стотини, с хиляди наведнъж, - попарените без време, унилите, клетите листа.

Но тъй рано още не искат те да умрат и луди, и отчаяно се борят из пространството…

Борят се с вятъра, с есенния, неумолимия, студения и жесток вятър.Упорствуват те с все сила, но напразно; въртят се из въздуха в безумие, в трепет и ужас; под тях, на студената и мокра земя, гробът им е вече зинал… Не, те още не щат да паднат, не дават се, към горе още веднъж искат да възлитнат, макар и за миг.

Но вятърът - силният и безпощаден като смъртта вятър - с малко едно усилие само, поваля ги всичките зашеметени и изтощени, победени и безпомощни, в агония…
И все тъй капят листата, със стотини, с хиляди наведнъж, а дърветата едно по едно застърчават оголени, грозни, отблъскващи, същински скелети…

*
Седя аз замислен и опрян на едно стъбло в гората, а пред мен, на земята, дебел пласт е вече паднали листа… И ето, отгоре задава се горският пазач, задава се и пристъпва към мен…

Изведнъж странно зашумолява под неговите нозе, тъй странно, че смути ме туй необикновено и неочаквано шумолене

И вслушвам се… тих, спотаен някакъв стон сякаш долавят ми ушите… да, тих, слаб стон излизаше издълбоко от малките души на листата… Умирающи, те сякаш го молеха, със сълзици го молеха, да ги остави спокойни в тази минута.

- Спри! - извиках му аз. - Вслушай се, листата издъхват под нозете ти.

Но като ме изгледа той с една насмешка, без да спре, продължи пътя си. Сърце човешко, жестоко и безчувствено, не чува и не усеща потайния и умолюящ плач на листата и той продължи, и стори ми се, че сега още по-силно, по-свирепо, по-безпощадно да тъпче, да тъпче умирающите.

Не зная, но сякаш една дива и необяснима животинска наслада изпитваше той, кога тъпчеше безсилните, победените, издъхващите.

И тъпчеше, тъпчеше ги той силно, ясно, отмъстително, виновни само в туй, че престанаха вече да пълнят с радост и веселие гората; те бяха слаби, те бяха паднали вече… И плачеха те, молеха се, ридаеха от удвоените предсмъртни болки и умираха… умираха…

И все духа още есенният вятър, и обрулва листата на дърветата в леса, и капят те, капят със стотини, с хиляди наведнъж, - попарените без време, злочестите, слабите, умирающите листа…