СТИХОВЕ
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
„Сън е бил, сън е бил тихия двор” -
колко измами, убити надежди! -
сякаш от сивия зимен простор
неговий дух натъжен ни поглежда.
Никой не смее да каже: амин! -
може би, мислим за родните къщи?
Ние сме сенки на струйчици дим -
стария град ни безследно поглъща.
А угарки хвърля ни стария град -
пази ли някой туй, що е излишно? -
Ех, ний сме затворници в ширния свят,
и „нашата казън са дните предишни!”…
——————————
сп. „Хиперион”, г. 5, кн. 4, 1926
НОЩЕМ
Четиринадесет ламби горят,
всички улици вече са пусти; -
аз решавам града да напусна
и поемам по тесния път.
Полунощ превалила отколе -
не усетих как стана това -
върху мене ранилата пролет
шепне старинни и сладки слова.
В небесата светулки трептят,
пред очите ми искри танцуват, -
със усмивка луната целува
двата бряста край тъмния път;
аз вървя и така ми е леко
и така ми е весел духът!…
сякаш там през полето далеко
зарад мен се пробужда денят.
ЗОВ
Някой по черния път
мина и шепнеше нещо;
някъде свещи горят;
някъде жерави пискат.
Сянка по пустия път
слушаше тайни зловещи; -
стъпките глухо кънтят,
глухо замира въздишка.
Господи, кой ме зове?
Ето: звезда се търкаля -
Господи, кой ме зове?
Кой ми кандило запаля?
УТРИН
Златен облак в златни небосводи -
мрежа над разбудените ниви -
кат змия пътеката извива
и далече някъде ме води. -
Може би там има пуст параклис,
дето никой няма да ме срещне,
като блуден син - разкаян грешник,
който много дълги дни е плакал.
Ниви ръж - и пътя да ме води,
аз не знам… защо ми е да зная?…
Не ще стигна никога до края:
златен облак в златни небосводи.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 5, кн. 5-6, 1926
ЕСЕННА СОНАТА
І. ALEGRO
Виж листата как се гонят,
слушай как дъждът ръми: -
ний ще бъдеме сами
в мъничката бяла стая -
тя все тъй благоухае
на ясмин и на циклами: -
вън се ниже светъл наниз
върху сведените клони,
виж листата как се гонят,
слушай как дъждът ръми.
Знаях: пак ще се завърнеш!
Вярвах, чаках и нали
няма да ни раздели
черното, жестоко време?
Кротко аз ще те пригърна
и, сълзи ти пресушил,
никому не бих простил,
щом посегне да те вземе!
Виж листата как се гонят,
слушай как дъждът ръми. -
Вън ще се сведат тъми
и нощта ще ни заключи
в тъмния си саркофаг.
Ний ще бъдем двама пак,
сплели свойта странна участ
в слънчева лъчиста мрежа.
Своя край денят бележи -
ти нали сега ще минеш
под приведените клони?
А дъждът е тих и нежен
и листенцата се гонят.
ІІ. ANDANTE
Не посипах косите си с пепел
и не тръгнах пригърбен свирач
да разнасям страдания и плач
по морета, пустини и степи, -
ала молих, простирах ръце
тишината край мен да повтори
имената на скъпите хора
и скръбта на доброто сърце;
да разкаже как много невинност
и надежди удавих тогаз
(то бе в тежък, нерадостен час!)
на живота в кипящото вино;
и как в злата несъмваща вечер
смръзнал лист аз се мълком отроних,
а живота - сив призрачен конник -
сви край мен и отмина далече.
ІІІ. RONDO
В мойто старо огнище
затрептяха огньове;
знам, ще дойдеш отново
уморена и бледа -
всеки спомен разнищил
аз отдавна прогледах:
зная в късната вечер
ти ще дойдеш отново.
Колко време те чаках,
колко дълго се молих
на умрялата пролет,
на небето студено -
ето: днес не заплаках:
зная в късната вечер
ти ще дойдеш отново.
Мойта песен не стихна
в часове на безсъние,
тя бе светла и звънка,
тя бе обич и полет -
аз със нея те виках,
и проклинах, и молих,
и ридаех за прошка
безнадеждно и тихо.
В мойто старо огнище
затрептяха огньове;
ти се връщаш отново
уморена и бледа -
всеки спомен разнищил
аз отдавна прогледах:
виждам в късната вечер
ти се връщаш отново.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 5, кн. 8, 1926
ПАНИХИДА
1.
Порадвай се на свещите. Едва ли
ще ги запали някой втори път.
Защо в душата ми все ще горят
и все ще спомнят празника прощален?
Виж, свещите блещукат. Но във здрача
на вечерта, под траурни крила,
те ще изгаснат. Смръзнали чела
ще приведат бездъхни хризантеми. -
Дали, дали ще изгаси и в мене
(о, вечерта със снежните крила!)
на болката негаснещите свещи?
Дали, дали ще мога като грешник
самин неутешаван да поплача?
2.
Когато нацъфти бадема
ще мина пак от там, и знам
ти няма с поглед замечтан
като очакван да ме срещнеш; -
и да попиташ натъжена
за колко дни ще съм при теб:
дали ще мога, безутешна,
с усмивка да те утеша
и сълзите да пресуша
с целувка? Да, сега едвам
аз знам да те обичам, майко,
синовни ласки да ти дам
и тихичко д се помоля -
дано разцъфналата пролет
с усмивка да ни осени,
както в забравените дни,
останали далечни, неми.
Но… късно е, и в тая вечер,
разтворила жестока длан
и върху мен и над бадема -
напразно аз ще мина, знам:
не ще се видим нивга вече!
——————————
сп. „Хиперион”, г. 6, кн. 3, 1927
ВЪЗТОРГ
Обичам слънцето, което не угасва, -
голямото усмихнато око, което бди;
и моята любов от ден на ден пораства -
о, моята любов е слънце, що гори!
Тя носи свежий лъх на пролетни лалета,
и задушливий зной на юлска мараня -
изморена и жадна, тя пие светлина,
а пътя й е бял, като Млечний Път в небето.
Тя носи бурята на Декемврийски вятър
и тихият полъх на вечерен южняк;
стопява ледове в своите обятия, -
или самата потъва в мек и пухкав сняг.
О, моята любов - спокойствие и вихър;
стремеж и тъмнина; страдание и щастие;
обичам слънцето, което не угасва -
голямото око - тъй ласкаво и тихо!
——————————
сп. „Хиперион”, г. 8, кн. 5-6, 1929
ИЗ „ДЕЛИОРМАНСКИ СОНЕТИ”
На Павел Спасов
СИН
Аз идвам да целуна твойта пръст
и алените макове край нивите, -
и приютен под сянката на кръстците
поне веднъж да склопя взор щастливо.
Да слушам как щурците се надпяват,
с крила да ме ласкаят бели птици,
а призори над мене да развява
богатите си класове пшеницата.
И слънцето, когато се възземе
велико и могъщо над могилите,
да не почувствам мъка и безсилие,
а като герой от рицарска поема,
покорен пред властта на Вечно Силният,
с усмивка своят светъл меч да снема.
ОДАЯТА
Със трепет влизам в тая малка стая, -
стените с пъстри шарки ме посрещат.
Във всеки ъгъл сякаш е спотаена
легендата за някой мъртъв грешник.
Какво, че тук отдавна, преди време,
прочут разбойник - страшен кърсердар -
се е сбогувал с своя скъп ханджар
и тихо вечния си сън задрямал;
когато през стъмения прозорец
е полетяла огнена кама, -
а небесата мълком се разтворили.
И днеска тая глуха тишина
разбужда злите духове на мрака.
Как страшно крескат нощни птици някъде!
——————————
сп. „Хиперион”, г. 9, кн. 9, 1930
СТАРИЯТ ГРАД
Този град е по-стар от годините.
Къщите му са сиви и окъртени,
сякаш са икони. А градините
на босиляк дъхтят. И на смъртник.
Тук под всеки зид, обвит с бръшлян,
има по една любов погребана,
по един живот неизживян,
разпилян, отминат, непотребен.
Старците не помнят откога
е залязло слънце над баирите,
нито чакат да изгрей сега,
нито вярват, че ще има мира:
- То било билото, ний самичките
за ковчег сме си прелели пръстите,
някой да ни палне вощеничка -
да запали и да се прекръсти!
А градът ще каже „упокой”!
„Упокой” ще прозвъни часовника,
и звънът му ще отекне тройно
в облаците сиви и отровни.
ПРОЛЕТ
Край витий Вит върбите изресили
и сливите разцъфнали по слога,
и, моя светла пролет, ти не си ли
трептящ възторг и тръпна изнемога?
Не си ли ти оная нежна грижа,
с която нявга майка ме изпрати
да тръгна по света, за да харижа
сърцето си на бедни и богати?
Не си ли ти оная чиста радост,
която грейна в две очи любими,
когато спрях до ниската ограда
и промълвих покорен: Поведи ме!
Не си! Тогаз цъфтеше, моя пролет,
като дете усмихната и тиха
и погледа ми не видя неволя,
и устните ми горчила не пиха.
А днес събирам всичките си сили
да понеса последната тревога -
защо върбите пак са изресили,
защо цъфтят и сливите по слога?
——————————
в. „Литературен глас”, г. 8, 29 април 1936 г.
