Емануил Попдимитров

Плам от огън вечен тлее
изпод мойте пазви скрити,
миналото тук живее
и на бъдещето дните.

На човечеството цяло
аз съм паметта огромна,
на душата - огледало,
аз съм малка книга скромна.

В древно време само най-важните за живота неща са се записвали върху книгата, затова тя е била свещена. Книгата е била огромната и трайна памет на човечеството, неговото непреходно Слово.

И чрез нея се е съхранявал опитът на човешката мисъл и мъдрост, мощ, упование и вяра. А когато след изнамирането на книгопечатането се е постигнало
хилядократното механично повторение на печатния екземпляр, човекът се е сдобил с най-мощния орган на просветата.

И най-последният израз на тая възможност днес представлява пресата, когато в един и същи час, на един и същи език милиони човешки същества могат да изживяват една и съща мисъл…

У българския народ винаги, а особено в епохата на възраждането, се е култивирала почит към книгата, като средство и източник на просвета.

През тъмното робство тя е била олтар и дарохранителница на българското слово, тя е била весталка-пазителка на светлото пламъче на народния дух, докато през възраждането се превръща в бойна тръба за национално освобождение.

Българската книга крие в своите пазви най-висшите ценности, които е създало нашето племе, тя съхранява заветите на един народ, който гледа към бъдещето и кове съдбата си…

Даровете на печатното слово повече от всичко друго допринасят за единомислието, за единното чувство и воля у един народ.

Нека пожелаем в тия дни, отредени за честване на българската книга, щото тя да проникне във всички кътове, дето „българин живее, страда и гине”, за да носи утеха и вяра в по-честити дни…

Култът към българската книга е залог за процъфтяване на нашата национална култура.

——————————

в. „Литературен час”, 1.05.1935 г.