СОЛ
СОЛНИЦИ
На края на града, на края на света
са старите бургаски солници.
Над тях в пещта на лятото, прозрачна,
възнася се душата на водата.
Далеч от тук е веселата песен на вълните,
подгонени от вятър към скалите,
където през стъклото чудно на дъгата
слънцето изглежда златно.
Тук
тревите са червени от солта,
скърца край брега теснолинейка
и е прояден въздухът наоколо
от гласовете дрезгави на хора,
заети с тежък труд - да преведат
водата от един във друг живот.
(Като в колбата на алхимика ври
превъплъщението тайнствено…)
Тук
и самолети не прелитат -
квадратите напомнят на летците
прозорци към отвъдни светове…
1980
***
Каквото не успя до днес да стане сол,
сега си отпочива: вода притихнала
над песъчливо дъно,
прозрачен въздух…
И само планините, обградили залива,
ни пречат
да видим края на света.
1976
***
Изпълнено с движение и звуци,
морето е улисано и тъй вглъбено
в търсене на нещо свое,
в постоянния стремеж да го постигне,
че сигурен съм: то не забелязва
нашето усилие да го владеем…
1975
ПРИСТАНИЩЕ
Тук водата е ленива като в черупката на мида.
Плават мъртви водорасли и петна от нафта.
Оглушал от крановете, не дочуваш
мелодията тиха на вълните,
от електрическите крушки ослепял,
не подозираш нощем за звездите.
От години тъй стоиш и гледаш корабите.
/Как се стопяват блестящите им силуети в хоризонта!/
И с детско любопитство
не преставаш да се питаш: “Какво ли е отвъд?”
Нима животът ти така ще мине?
С отпуснати ръце какво очакваш?
Открехнал си вратата, а не прекрачваш прага…
1978
***
На Пенка Йовчева
Щастливо шествие на кораби
на моя град край бреговете.
Пътувам
или се завръщам,
но винаги над мен сияе
светъл дъжд от гласове на чайки.
Отпуснат е лъкът на хоризонта
сред успокоената природа.
Като въздишки над морето
белеят тук на лодките платната.
И е октомври повече от всякога…
1971
ВНЕЗАПНА ЗИМА
Ето, с бели парашути
пак се спускат снеговете
над благословената бургаска есен.
Отново става чужда за слуха ти
музиката на морето,
отново погледът привиква
с подковата на залива,
с хълбока на острова отсреща,
с крайморските дървета.
Какво предизвикателство за сетивата!
Така измамите на времето те принуждават
да се примириш с вкуса горчив на възрастта
и като дете наивно да нагазваш
във все по-дълбоки снегове.
1980
БОЛКАТА
Все тази болка в сърцето.
Идва винаги, когато не трябва -
в средата на всяко веселие
и след нея душата ми тръгва
сред зима по плажа пустеещ. По обед. В неделя.
Откъде се е взела? Защо съм й верен?
Защо все далече от дом и семейство ме води - не зная.
Може би с нея заплащам краткото щастие
ден след ден. От години така. И до края…
1976
СПОМЕН ЗА ЛЯТО
Прибираме сe в есента като във дом.
Да избършем праха,
да полеем цветята,
да се облегнем удобно на канапето и да въздъхнем.
Беше лятната лудост - слава богу, отмина.
Беше синьо и светло,
беше парещо, алено, безразсъдно.
Като в слънчев въртоп се пилееха нашите мисли,
смехът ни.
/Как сме можели да се смеем - невероятно!
Как очите ни диреха все хоризонта,
платното, опънато дръзко.
Как бучеше нестройният хор на вълните,
как ни помами./
Беше обич и лудост наистина -
поглед, пронизващ внезапно,
звезден шепот и повик на фар,
трепет и болка.
Там сега само есенен вятър се скита,
над очите прихлупил забравена шапка на плажа.
Нагазва водата унесен и отскача със писък -
зъбите му тракат.
Нещо живо може би в нас ще остане да свети
като пламък последен в камина -
докато мрачни облаци ни прихлупват,
докато плискат дъждовете студени,
докато стане трезво и бяло накрая.
1985
ОКТОМВРИ
Изстиват жилите на земята.
Някъде отвъд видимата граница на есента
облаците вече се сгъстяват
и вее онзи мраз, който ще скове
летните гръмотевици.
Снегът ще затрупа пролетната ни лудост.
Сега намятам по-топла дреха,
под краката ми хрущи вледенена вода,
а от бистрите небеса
ми махат за сбогом
сивите шалчета на ятата.
Падат листа, ненужни на клоните,
и полека потъвам в своите спомени,
които скоро ще ме покрият съвсем.
1984
***
Морето си отива! То прибира
златните си изгреви, платната бели,
чайките си, лунната пътека…
Завинаги си тръгва. Няма да го има
в очите на децата и в смеха ни.
Ще бъде тежко блато, стон и вопъл,
скършена любов, покой и нищо.
Чувате ли го как хрипа нощем с мъка,
как се мята сред мръсните чаршафи на прибоя
като умиращ в сиропиталище за бедни?
Морето си отива! Няма да го има!
Елате всички на брега да го изпратим.
И не скърбете - вече е напразно.
Ще се затръшне залезът като врата огромна
и в слисаните ни души ще има само
сън и пустота и посред безкрая:
перо от гларус, люспа от скумрия
и късче синева окаменяла…
1992
