Филип Марински

Преди два дни беше валяло.
От сертлията дъжд високо изкласилата трева се беше свела от двете страни на пътеката и чертаеше нагънат зелен улей през ливадите. Слънцето вече беше капнало зад зъберистия хребет и бледите отблясъци по върховете отсреща бяха последните шарени бохчи, които денят задипляше преди да си отиде.
Калъча вървеше през зеления улей и не бързаше. Лято е отвечер голяма, все ще успее да стигне и до Валтата. Тя беше последното място в плана му за днес. В плана за една работа, която Калъча улавяше като съвсем празна и загубена…
Навремето, когато стана ТКЗС-то, Калъча упорстваше дълго. Не за това дали да влезне в него или не. Упорства в желанието да остане на корена си, на бащинията. Младите хора потекоха към градищата. Зарязали всичко, те търсеха пригодата на града, редовността на заплата в завод пред несигурността на кекав текезесарски трудоден. Калъча продължаваше да запряга всяка сутрин чифт мулета и по цял ден се пулеше в размаханите им опашки я по оран, я по ливади и хармани. Накрая разбра,че няма за какво. Инак беше скроен Калъча: беше нещо малко щура глава и усети, че му е тясно в душата. Та той ли е най-захлупеният в това село, че да си носи цял живот пладнината в торба на къра, когато може да се храни на маса с бяла покривка и часовник да му казва кога да си тръгне за вкъщи!
Отиде в града и изучи стругарлъка.
Не можеше да се оплаче от работата си Калъча. Заплатата не беше от най-големите, но стигаше за всичко. Стигаше, защото Калъча вадеше по норма и половина-две за ден. И жилище сколаса да направи, и деца да отгледа, и нещо настрана да задели. Единственото нещо, което го мачкаше беше затъгата по планината. Затъжваше се за нощния хладец, за дъждовна буря в елов баир, за шаренията на ливадите напролет, за мириса на изсушено сено. Затова често нарамваше раницата и прекарваше празничните дни на село… И още нещо: това пусто еднообразие. И до днес, затвори ли очи „вижда” как се върти патронникът, захапал със зъби парчето метал, а в главата му жужи като пчела посинялата от напрежение нажежена метална стружка.
От три години Калъча вижда всичко това само във въoбражението си. Пенсионирането му съвпадна с времето на ликвидационни съвети, извлечения, решения, поземлени комисии. Дошло беше време да връщат кръпките земя, събрани някога в обща нива.
От два-три дни Калъча обикаляше буруни и седловини, за да огледа онова, което предстоеше да му върнат. А то беше - пази Боже! На едно място, там където навремето беше селската мандра, нивата му беше обрасла - греди да сечеш, на друго - от хвойната можеш да си нацепиш дъсчици за бъкелче, на трето пороят е озъбил камънак, кариера да откриеш. Захвърлена работа!… Мани другото, ами и меразчийски имот тръгнал да търси, даден му от бащата на жена му. Все едно,че утре ще хване кирката и брадвата, ще врати елов дребак, ще кърти пънчуги и хвойна, орна земя да прави. Ба, ба!… То не било до пладнина, та след пладнина! Е, вярно, около къщата някое и друго парче ще чопли, да извади чувал картофи, щото след пенсионирането повече тука с жената я карат, ама толкоз. Другото май ще остави на зайците, да се …прескачат.
Такива неща се въртяха в главата на Калъча, когато усети, че пчелата в главата му спря да бъжука. Тя беше отстъпила място на един друг звук, по-силен и настойчив. Това стана тъкмо когато пенсионерът навлезе във Валтата. Човекът спря и се ослуша, за да си обясни тази промяна… Чан! Вързан за врата на шарена крава, току-що измъкнала се от ситнока на близката горичка, той огласяше къра с пиринчената си песен.
Ох,че хубаво беше! Калъча усети как нещо в душата му трепна, събуди се спомен, заговори селската му кръв… След шарената се нанизаха останалите от стадото и, освободени от теснотията на дребака, се пличнаха по поляната.
Калъча се спря, подпря се на тоягата си и зарови в джобовете за цигари. Не искаше да излиза пред прибиращият се от паша добитък, за да не го обърка. Кибритът беше влажен и не палеше. Докато човекът хвърляше клечка след клечка, от ситнока се показа жена - говедарката. Презрамила торба на черно-бели ивици, тя доизкусуряваше букет от ливадни цветя, набрани на слизане.
Видяла неочаквано мъжа срещу себе си, жената отначало се стъписа, но след като го позна, само кимна с глава и се усмихна.
- Добра вечер! - продума Калъча и също я позна.
Беше тя, жената на тираджията. Няма дори да се опитвам да я описвам; беше жена и оттатък. Калъча знаеше за нея, че тя не държи непременно душата й да отиде в рая, нито пък че мери мъжете по години. А че имаше по себе си всичко, дето й трябва на една жена, най-добре беше разбрал Нолата. Той беше я гледал някъде на хоро и с почти насълзени от мераклийска влага очи, същата оная вечер след хорото думаше на Калъча:
- Амужка, ако ей тая невестица ми уйдиса на мерака, ще продам кравата! Пък моята женица ще храня с воденко… Ех!
Мъжът на тази почти петнайсетина години по-млада от Калъча жена, беше тираджия от международните. Години наред той все карал, карал… Карала и тя.
- На ред ли ги пасете? - попита Калъча.
- Ъ-хъ.
- И… значи… - тук мъжът направи една дълга и многозначителна пауза. - Днес, значи, е твоят ред…
- Че да речем, че е тъй! - и един дяволит смях погъделичка ухото на Калъча. А той помълча, разиграл поглед по раванлията й снага, премери я отгоре до долу, върна се обратно и с нескрита радост издума:
- А-а-а-ах, какъв късмет е да срещнеш сама говедарка! И да е лято…, и да е вечер…, и наоколо да няма жива душа!
Онзи смях, обещаващият, пак близна ухото на Калъча и го накара са се втресе. Дъхът му се учести, една позната сладостна тръпка полази по тялото му… Долу, в дерето, чанове и дюмбелеци заглъхваха един подир друг - част от стадото си отиваше.
Жената изви дяволито глава и опърли Калъча с обещаващ поглед за частица от секундата, колкото да палне желание. Кръшният смях на зрялата хубавица затрептя над падината.
Калъча много добре знаеше какво значи този смях. Ах, как хубаво знаеше! Животът му на истински мъж го беше научил на това. Знаеше, дяволът, и каква шега да подхвърли и какъв отговор може да получи, и какво може да следва по-нататък. Всичкото това беше навързано като халчиците на една верига, като зърната в броеница. Калъча даже стори светкавичен оглед наоколо. В цялата Валта нямаше жива душа. Окото на мераклията мярна ситната елова горичка в долния край на поляната и ухото му вече долавяше припряни стъпки да трошат съчките в ситнока, а после - кратък, сподавен женски смях, роден от приятен гъдел и… тишина.
Жената току погваше изостаналите от стадото крави ту в една, ту в друга посока и уж бързаше да ги насочи към пътеката, пък кой знае защо, все не успяваше. Калъча бърбореше каквото му дойде на езика и чакаше. Чакаше зърната в броеницата да се подредят, както си му е редът.
И изведнъж разбра, че тая няма да стане. Разбра го, когато на мястото, откъдето очакваше да се обади мъжкият му кураж, усети вяло помръдване, приличащо на лениво обръщане на дълбоко заспал човек. „Ти ли си това, Калъч?! - помисли си пенсионерът с болка. - Ти, който някога можеше да платиш дори на засукана циганка калайдисаните съдове, без да се бъркаш за кесията?! Ти?! Та каква, значи, стана тая работа?!…”
Жената продължаваше да шари подир изостаналите говеда, размахвайки върбовата си пръчка и… очаквайки.
Поляната пред нея свършваше
Когато в долния й край говедарката остана сама, изоставена от отиващия си добитък, Калъча осъзна поражението, което всеки миг щеше да се стовари върху него.. Поражение от несъстояла се битка… Победителите не ги съдят. Но Калъча днес не беше победител. Не беше! И… щеше да бъде съден.
Жената не му остави време за размишление. Миг преди да се скрие зад проклетите си говеда, тя облиза припряно пламналите си пресъхнали устни, обърна се и произнесе присъдата:
- Е-е -е-ех, комшу! За да е истински хубаво, комай не стига само да срещнеш сама говедарка. Само да я срещнеш… Макар и да е лято, и да е вечер, и наоколо да няма жива душа. Още нещо друго трябва, друго-о-о!
Обърна се ядосано и се шмугна низ пътеката.
Калъча остана като попарен. Присъдата беше произнесена и той дори нямаше право на последна дума. Огледа се. Валтата беше все така пуста. Някъде далеч надолу отзвъняваше нестройният хор на чанове и дюмбелеци. Стадото потъваше в ниското пред махалата, с него - и хубавата говедарка. Слънцето обираше последните си лъчи от отсрещния скат, а една самотна ела се поклащаше от лекия вечерен вятър, сякаш казваше: „Това е, Калъч! Всичко с времето си…”
Калъча тръгна към мястото, което някога беше негово и което сега щяха да му връщат. Застана на височкото, огледа къра наоколо, усети горчивина в душата си и се провикна:
- Ей, Господи! Не ти ща обраслите с хвойна и буренак кръпки земя! Върни ми онзи кураж, който може да ме накара да се усетя мъж! Да мога да сторя тъй, че една дяволита говедарка да върви след кравите към махалата и да пее…
И плю!