Румен Стоянов

ЗА ЧЕРГАТА И ДЪРПАЧИТЕ Й

Подир славния и героичен 10-ти поплак всенароден тегне връз къщя, нивя, балкани: пак не стига пуст бюджет да покрие ха туй, ха онуй, едно ли е, две ли са. Вземеш средства от едно перо, закърпиш друго, пък оголваш трето, четвърто, край няма. Образно речено, а, уви, сторено, властниците непрестанно водят политика на късата черга.

Не знам, любомъдрий, си ли боравил с твърде къса черга: дръпнеш я да завиеш крака, оти студ ги лази, отвиеш рамене, тях загънеш, щръкнат нозе, каквото и да направиш, цял не можеш се закъта. По същия начин постъпват мъдрейшите наши държавници: дръп насам, дръп натам, вече десетилетия. Народът свил е долни крайници до носа, няма повеч накъде, а все зъзне, подвява му било тук (здравеопазване), било там (пенсии, образование…).

Извод: каквото и правителство да хване държавното кормило, нахалост е: при тая къса окъсяла черга. Не я ли подменим с по-дълга и широка, всички сметки, напъни, бе първо къде спешно да я притеглим, обречени са на провал: ще ни подвява я от към дирника, я от към предника.

С тъй къса, па и тясна черга никой не може ни стопли. Оти е она тъй маломерна? Кой я оразмери такава никаква? С дружни сили сториха го всички управленци, които целенасочено или неволно (??!!) съсипаха българското селско стопанство и промишленост, които ги раздържавиха по начин хищен, алчен, грабителски, те ни изтъкаха мижавото чердженце, та все го режат (бюджетно) и все късо.

Кои ма, кои бяха тия синковци, нихната мама? Лесно лъсват имената им: достатъчно е да си припомним - нека загърбим лъстиви, па лукави думи за демокрация, станала демонокрация - кои правителства измислиха, позволиха, осъществиха ликвидационни мерки, зловредни, самоубийствени раздържавявания, заменки, сива икономика - и те ги чутовните ни тъкачи на късата черга.

Не друг, а те разрешиха и превърнаха производствения капитал в мъртъв: предприятие, даващо прехрана за 1 000 семейства, бе нарочно съсипано и продадено за 1 (един) долар, обаче някой взе под масата един милион за услугата, с него построи триетажна къща и предоставя работа за едва неколцина (слугиня, готвачка, шофьор, градинар, двама вардияни). Всенародните пари, вложени в завода, бяха умъртвени: приказният дом нищо не произвежда.

С горните хватки бе изработена късата черга. Защото подир славния и още по-героичен 10-ти политици, управленци заложиха на погрешен образец: никое общество не може да благоденствува, щом не произвежда и то яко, качествено. Затуй каквито и благородни вопли да вдигат до небеси отечествените интелектуалци (за кино, театър, музика, литература), тия зовове равнозначат с притегли насам, че да оголим там.

Парите за култура не се берат по дървета, идват от производство, няма ли читаво и обилно производство, никога няма да има пари за култура, крайно време е да го разберем.

И преди да въпием за пари в опера, балет, изобразителни изкуства трябва повелително да искаме от поредните си вождове, вожкини, вожденца, вождяги здраво национално стопанство, сиреч дълга и широка черга, а не сегашното преоскъдно чердженце.

С кражби (на тях заложиха десетоноемврийците) широка черга не се тъче, ако тъй беше, защо немци, японци развиват производства, мигар пo са глупави от нас?, друга възможност няма. И няма да има. Да изкрънкваме парици за култура без да ни е грижа от къде ще дойдат е все едно къща да строиш започвайки от покрива, не от основите.

Каква ще участ споходи такава къща? Първо трябва да искаме от управленците работещо стопанство, единствено то ще осигури необходимите отчисления за културен живот, здравно, пенсионно, образователно дело.

Нали опъването на горката ни бюджетна завивка вършено е в Народното събрание, в Министерския съвет и неговите ведомства, предлагам, в името на истината, сиреч какво точно правят депутати, министри, сборно да ги наричаме дърпачи. Съответно вместо Бюджетна комисия - Дърпаческа: право, куме, та в очи, кого ще да го боли.

ЦИК

Не бях година време стъпвал в чудното село Драганово. Буйна растителност, виснали черничеви гранки така затуляха уличната врата, че за миг се поколебах къде точно е. На следния ден хванах да поразчистя. Неочаквано спря кола и отец докторът Йоан дойде на помощ с раменна косачка и храсторез. Стебла, клони падаха лесно, бързо.

Неканеният помощник току спря пред възвисоки неугледни, почти безлистни стръкове, каза туй е цикория и ми обади няколко болести, които облекчава тя. Йеромонахът свърши работата и натъпка чувал с цикория, ще вари чай за себе си и на други от нея ще дава.

Освен изненада (ха, това ли било цикория) и почуда (брей, каква целебност изобилства край моята ограда) изпитах мънзърко доволство: до тогава знаех, че вносното слово обозначава неизвестно ми растение, сетих се и за кафе от цикория, а сега тая дума придоби жива плът.

Разбрах не само, че цикорията се шири волно по драгановските улици, но срещам нейните сини цветове из столични тревни площи.

По начин сходен (трева става билка) взех да гледам с инакви очи българските ни работи, щом се запритърквах о чужди езици, книжовности, култури. Не че преди нашето било ми е от порядъка на буренак, ала за мен то вече приобрети някаква преди неподозирана стойност: хем то бе предишното, хем станало бе по-друго: по-значимо, както въпросното растение си беше същото, а едновременно и по-различно, билка стои над плевел, невзрачното стъбло бе се извисило в творение полезно, лечебно.

Благодарен съм на цикорията, че ми припомни как (не изведнъж) из далечни краища, по други материци, аз провиждах, прочувах, в кратце проусещах за българското: сякаш го възприемах на по-висока степен, както лековито растение превъзхожда обикновено.