Панчо Михайлов

Дядо Павли рано преди изгрев слънце подкара воловете към къра. Пуста беше улицата, пусто - и селото. А полето - само тук-там изорано.
Едни забегнаха, други избиха. Кои останаха? Старите…
Ето и воденицата спряла като мъртъв човек, не пее, нито ти говори вече. Нали стопанина й отвлякоха наесен. Уж комити криел, с оръжие ги снабдявал.
При тази мисъл сви се от болка сърцето на стария.
А преди така ли беше?…
Навсякъде веселие, живот. Още от рано при първи петли, с шум се отварят капаците, вратите, изкарват говедата на паша, а копачките с песни разкопават току-що поникналата царевица. Други пък на реката с подвиквания и закачки на белянка платно до платно на зелената трева са наредили.
- Ехей, бързайте мари, ще завали.
- Нищо, да ги изпере по-добре.
- Та ново ний ще си изтъчеме…
Така в безспирен труд и песни минаваше времето.
Леко на пръсти настъпваше нощта и - писваше гайдата на куция Дончо. Извие хоро все от луди млади край чешмата с викове и удряне крак след крак в земята, така, че и старото сърце трепне… иска му се и на него да заиграе без прекъсване до съмнало.
След хорото пръскат се младите тук-там из мрачината и целувките им се сливат заедно със сънливите въздишки на нощта.
Ех, знаеше си, нали и той е бил млад, и той е някога обичал.
Хубаво беше, засмяна тогава земята, раждаше всичко. . . и жито, и царевица и безгрижие в сърцата.
Дойде войната и помете заедно с радостта и хората. Затвориха се завинаги много порти; майките сложиха черно. Чужди хора вече сновяха из селото. Разпореждаха, вземаха добитъка, сеното, каквото им попадне. Ако малко дигнеш глас и се възбунтуваш срещу властта им, веднага в затвора ще те пратят или пък с куршум на манлихерка главата ти ще пръснат.
Лошо! И дядо Павли тежко въздъхна.
Воловете кротко и с преживяване пристъпяха из прашния път.
Изпречи се човек и те спряха. Беше воденичаря.
- Добро утро… дядо Павли.
- Дал Бог добро… как си, Стоене? Пуснаха ли те?
- Пуснаха… но по-добре да бяха ме убили веднага.
- Че защо?
- Мъки, глад… що претеглих… здравето ми взexa. Довечера ще ти разправя…а ти на нивата си… каквато се е проснала…
- Тя вече не е моя.
- Как така ?
- Взеха ми я. Още от лани туриха око на нея и взеха я… Мериха, размерваха и току-виж у чужди ръце остана… А сега ей там на баира ми отредиха една.
- Тя за тръне я бива.
- Ами!… хайде, ще се зарадва, като те види жена ти… жив… - И стария смушна воловете.
До кога ли ще е така, Господи! - мислеше си той. Отначало арестуваха сина му, а после насила взеха и нивата му. В замяна дадоха му ей там на върха друга, песъчлива… Можеш колкото си искаш да ореш, да сееш и нищо няма да поникне.
- Де-де-е - и той сръгна с остена си воловете от ляво, за да кривнат на дясно
към баира.
Но добитъчетата по навик кривнаха на ляво и право в старата позната нива.
- Ехей, ти къде… в чужда нива караш - подвикна някой.
- То се не знае чия е!… Чужда… брей - промърмори стария сърдито и скочи от колата.
Спря воловете, задърпа ги за да излязат наново на пътя. Но воловете не мръднаха. Те си знаеха толкова години поред, нали на едно и също място идваха… и сега изведнъж карай на дясно към баира.
Не, не! - четеше стария съпротивата им в очите.
И вместо да ги удари, да ги набие с остена, дядо Павли ги замилва, зацелува.
- Ето, и вие разбрахте насилието, чуждата власт. . . но, потрайте, Бог ще ги накаже!
И тръгна, поведе ги с насълзени очи към баира.

в. „Добруджанска поща”, г. 1, бр. 19, 13.12.1941 г.