Мара Белчева

БЕЗ ШУМ ЛИСТАТА КАПЯТ

***
Когато дневний шум заспа в нощта
и тишината лекостъпна
във стаичката ми се настани,
за преживени дни ми тя зашъпна,
погребани отдавна в паметта.

И виждах как минаваха те там
в душата ми, като че ли безкраен
низ монахини нейде в далнини
отиващи, безмълвно… Връх незнаен -
на върха се тъмнее срутен храм.

***
За къщицата тамо край гората
бленувам, за детинските нощи;
старицата, и аз до нея в къта -
в огнището отпреде ни пращи
и буйно лумнал огън се разгаря; -
главня подава огън на главня…
Огнището и къщицата стара,
ах, с никои не мога да сравня!

***
Порутен гроб се край море черней
и около му тъмнолист бръшлян
обвит. В сърце ми още все живей
заровения нявга в него блян.

И ден, и нощ ронливий морски бряг
подриват глухо тъмните вълни,
отвличайки назад във своя бяг
това, което беше срутини.

Порутен гроб… Къде е той? Едвам
на морский бряг сега личи следа…
Възпряна миг, отминах аз оттам.
Сърцето с плач безмълвен зарида.

***
Забулен тоя ден излезе из нощта,
забулен във мъгла край мене мудно той
отмина. Бавно го последва рой
мечта подир мечта.

Мечти за онзи ден, когото чер воал
обви и мина с него на отвъдний бряг
отдавна. Дали той ми дава знак,
мечтата ми разбрал?

***
Тоз, който в себе си не бди,
не ще да чуе той гласа
на истината, във часа
живота който отреди.

Той като пътник из нощта,
залутан във незнаен кът,
върви из криволичен път -
прав път към пропастта.

***
Пръв път таз сутрина откъснах
на времето аз сочний плод,
поения през тма години
с кръвта на моя род.

Плодът ще оплоди и мене…
Можах чрез него да вкуся
аз себе си - и в бъднините
свой дял уречен да внеса.

***
Простряло е зад глухата алея
мълчанието тъмните си двори.
Висока порта се черней. Пред нея
възправени бдят два безмълвни бори.

Кой беше тоз пред мен що влезе тука,
и портата след него се затвори?
От някъде вечерня бавно чука…
И звон се рони на далеч в простори.

Денят умира. Тихо тъй умира
и в мене нещо и с душа се бори…
Вечерен звон се рони, бавно спира.
Безмълвно се тъмнеят тихи двори.

***
Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на рамото ми тури:
„Чуй, тихий извор е дълбок!” -

ми каза той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна
затихнали и плач, и смях.

***
В стаичката ми, на сенки
тих олтар, се неусетно
нощ примъкна: като враг се
тя примъкна неприветно.

И се впусна и налетя
на свещицата в олтаря -
като че ли гневна, още
че не иска да догаря.

Сблъска пламъка й, свий го,
стрепне го и вмиг оттласне…
Сянка в сенките, аз гледам
как свещицата ми гасне.

***
Разкъсах на безпаметност световна
властителската багреница;
на помисъл обрекох се върховна
сега, и - нейна жрица -
понесох тежкото й бреме.

И влязох, с теб да служа служба мирна
на хубостта във храма, -
души, където като от измирна
чад, в небесата двама
молитвено да възнесеме.

***
Но и снегът ще се стопи,
ще цъфне люляката пак -
а не показва никой знак,
в душа ми че мразът ще се стопи.

Той кити с ледени цветя
прозорците на таз душа…
Не смея аз да ги строша -
заради тия дивните цветя.

***
„Спри! Друго царство се от тука почва
и таз пътека тъмна води там;
ръката видиш де посочва?
Ти остани в което е отсам.”

Аз спрях и дълго гледах, без да зема
тоз стръмен път на мрак и самота…
А там от върха облаците снема
и бързо спуща се към мен нощта.

***
Една след друга вести идат,
на радости и обич вести;
и виждам аз през твоите очи
живота там под южното небо
и дивните незнайни мен картини…

За тях и мен копней сърцето
и да ме радва туй, що тебе радва
и чужд ми е дъхът на есента,
на север тук, гората, що злати
и кити тъмните ели с елмази.

През думите на твойта обич
що в мене сепват тишината
и миналите възкресяват дни,
аз слушам само твоите очи,
как дивно ми говорят за живота.

***
Сиротно се, като старица, в къта
пияното прибра и тихо сви,
отдавна свойте думи то издума
и в черно се мълчание обви.

Отдавна го отминаха ония
то на кои приглася песента,
и в танеца на вихъра на дните
живота им тъй бързо прецъфтя.

В безмълвие умира то във къта
и в околните мрак и тишина
от никого нечута се отеква
нерядко само скъсана струна.

***
Тиролският дъжд все вали и вали!
И вредом планинските влажни недра
издишат на облаци гъсти мъгли.
И малкото село притиска мора.

И само черковната кула, мъгли
пробила, високо възмогната грей
със златния кръст… И дъжда все вали,
вали и небото зловещо тъмней.

***
„Изгря звезда на въсток,
изгрея през мрака дълбок!
Бог тая звезда отреди,
тя знак е - Христос се роди.

„И дойде великия час
когато, явен между нас,
от грях да изкупи света -
и в своя живот, и в смъртта.”

Тъй пее детинския хор,
отсреща в съседския двор,
потръгнал наред да реди
и пее - Христос се роди!

***
Над Ерихона лъхна летен зной;
живота за на лилиите той;
с тях майката на тоз що на Голгота
умря, - зе тихо сбогом от живота.

Апостолите нейния ковчег
понесоха безмълвно там далек,
през улици и стъгди и пазари,
отвън града на гробищата стари.

И не един останките свети
последува, оставил суети,
в скръб за честта на майката на Бога…
Пред тъмната висока синагога

първосвещеник шествието спря:
„Роди лъжата - и в лъжа умря!”
И дигна той с проклятье и закана
ръка. Но тя вмъртвена тъй остана,

и поразен езикът онемя.
В туй Божий пръст народа проумя -
над тоз що Бога в майката проклина.
И шествието глухо го отмина.

***
Аз чувам как листата капят;
есенни тъжни дни…
На път е някой към небото -
черковний звон звъни.

И като стон за помощ, глъхне
отнасян в далнини…
Есенни дни, листата капят,
черковний звон звъни.

***
Сипе се полека мекий сняг…
В бялата вечерна тишина
иззвънтя, отмина и зави
там зад моста бързата шейна.

Някой викна; глух се отзова
някъде насреща сепнат ек…
И звънците, като сребрен смях,
счуха се и млъкнаха далек.

***
Комуто се в сърцето още ронят
недоизплакани сълзи,
от своя пир когото дните гонят,
тъй както гонят враг врази, -

горко на него! Дето и да мине
един е неговия път:
дома бил той, или пък на чужбина
на свойто минало трупът

понесъл, той се все и все завръща
при кладенеца на скръбта,
когато тъмния бръшлян обгръща
с неуведаеми листа.

***
Денят гасней. Далеч и все далече
една по друга мятат се вълни.
Къде? Защо? И към кои страни
с тях волята неволя ме отвлече?

Морето де се слива с небесата,
де облаци, бисерно-злат гердан,
обнизват небесата - като блян
изникна остров из недрата

на тъмните вълни игриви.
Там ази спрях и слязох на брегър,
на тихий бряг, де морните от път
вълни умират мълчаливи.

Акорди няма. В сянката вечерна
безкрай алея пинии тъмней.
Из далнини вечерницата грей
като елмаз - око в тъмата черна.

Грей и зове… Ония що оставих
там, зад вълните, как са те далеч
от мен; смехът и сълзите им веч
какви и за какво забравих.

Грей и зове. И с поглед аз към нея
вървя във таз - и в свойта - самота:
звездата що и страх и тъмота
разся, пред погледа ми щом изгрея.

——————————

литературен сборник „Мисъл”, кн. 1. 1910 г.

НА СИНОРА НА ВЧЕРА И НА ДНЕС

***
Пръв ясен ден. На фона теменужен
примрежват се листата изумрудни;
и в плаха ранност като че ли шепнат
на приказка нензайна думи чудни -

на приказката за живота, който
ги овреме на вейките подмами…
Примрежват се на фона теменужен
дечицата на пролетни измами!

***
В усмивката на пролетния ден
снегът стопен
от стрехите в градината се стича.
Край стобора кокичето изнича,
нетърпеливо в свойта самота -
кога цвета
на теменужката ще се покаже:
то има толкова да й разкаже!

***
Кокиченце, за мене брано,
от него дар на обичта, -
от всички минало най-рано
през портите на пролетта!

Ела ми научи душата
как да цъфти в снега и тя,
и да извади из земята
сълзиците на радостта.

***
Отсутра влезе закъсняла
во мойта стаичка зората, -
и трепна в рамката си бяла
картината насред стената.

И погледа ми от леглото
се в нея взря: път слиа стръмен;
край пътя гордо се в небото
топола кърши, като тъмен

стълп… някой слиза тамо в черно
загърнат, - покрай пътя стари…
Там снощи слънцето вечерно
залутана ме късно свари.

***
През ведрината лека
на стълп се вий димът -
на стряхата сънят.
И вий се той полека
нагоре - и изчезна
едва съзиран, там
на слънчевия плам
в огреяната бездна.

***
Тежчина натиска дървесата;
слънцето запряно в небесата
пали и прежуля с огнени лучи.
В маранята някъде пчела бръмчи.
Всичко се, кой знай де, от зноя
изпокрило… Само на завоя
старий страж на рицарските съсипни
дреме в сянката на сухите стени.

***
Юлска вечер на молитва ме в полето спря.
Златни класове се диплят чак до сините недра
на планинската верига, дето тъмен в висини,
дивния Мургаш се дига чрез дрезгавини,
като жъртвеник. От него вият муден ход
стълпи дим-мъгла и чезнат към небесний свод.

Над полето сенки падат, сливат се в една.
На хълма запряна слушам ази в свята тишина
зрелий шум на класовете - жътвения им обет…
Полский лъх в набожен трепет милва ме с привет.
И през сенките вечерни в моето сърце
като че ли се усмихна Божето лице.

***
Свърши се играта,
млъкна песента.
Той и тя, в душата
с звукове-цветя,
свиха и завиха
вън града сами.

Звездна нощ и тиха
светлинка ръми
над града потънал
в летен сън ленив.

Чер е скут разгънал
парка мълчалив,
дето се извива
глъхналия път -
дето мълчаливо
сенки две вървят.

***
На пазвата на старата руина,
сред бурените мак се аленей.
Един живот во пролет тук загина -
дъхът му в тоя мак живей.

Там до стената спряна ми се стори,
че той към мене киваше с глава…
Какво ли иска да ми проговори?…
Аз вече знам - и без слова!

***
В нов дом я той въведе. И къде ли,
без сам да влезе в него, отлетя?
Сред тия хладни зидове дебели
самотна й увяхна младостта.

Тез зиналите срещу нея стаи, -
как хищно й погълнаха смехът!
И не можаха само те скръбта й
во тъмната си паст да поберат.

И с тая скръб загубените дири
излезе тя на прежните си дни
да търси… Кой пак в онзи дом я дири? -
Напусто той на портите звъни.

***
Никой се към нея не озърна,
никъде на подслон тя не свърна.
Че за нея беше чужд света -
чуждия за рожби на скръбта.

В равний път рой врани сви над нея
чер венец, и с грак се пак зарея
някъде в студений небосвод…
Той не сепна бързия й ход.

***
Твоя глас отдавна млъкна.
И не чувам нищо аз,
че в душата ми се мръкна.
Тъмен е вечерний час.

Нийде светлинка да блесне.
Тъне в мрака моя път.
Тъмен ред на дни несвесни…
Господи, кога ще спрат!

***
Ей кръст на стръмната могила светна -
и на дъбът през тъмните листа
пред нея бяла черквица, приветно
разтворила на слънцето врата.

Тя отдалеч й погледа улавя
и кани я, като да казва: „Влез,
и възслави което ази славя
на синура на вчера и на днес.

Влез. Тук и ти, под сянката ми свята,
прозри в оная светлина що грей
от волята сама на кръст разпята:
живей - скръбта си който преживей!”

***
На дните в сянката живея
и мил ми е есенний мрак…
От туй, което днеска сея
ще ли поникне няяга злак?

Но то ни миг не ми смущава
в съмненя свикнало сърце, -
о, доста радост, че ми дава
трудът на моите ръце!

***
Вън вихър вий.

Вечерен час. На прозореца спряна,
сама стоя и слушам замечтана.

Вън вихър вий.

На прозореца, с капчици сребристи,
захвърли той и шепа сухи листи.

Вън вихър вий.

И хласнати врати отсреща тракат.
На сняг там нейде рояк врани гракат.

Вън вихър вий.

***
Как меланхолно свири есента
по осланените листа-клавиши,
и дървесата мокри вейки свеждат
и капките от стрехите текът
като цимбални звуци в тая песен

тъй монотонна… И под песента
тополите - цял ред - като дервиши
и вият се и кършат и навеждат,
изправят се и пак се завъртят,
подзели своя танец унесвесен.

***
С тез камъни, с които ме съдбата
замеря и обрули ми в душата
най-свидните фиданки, храм сградих
и жива жъртва в него там вградих.

Под бремето на своята неволя,
когато ида в храма да се моля,
на жъртвата ме сепва тъмний стон
и спира ми молитствений поклон.

И бягам ази с тоя стон в ушите, -
избягна ли ще в себе си сълзите?
Къде? Все нови камъни летят
и трупат се, и ми запречват път!

***
През мрака утрен протръби заря -
като да казва: „Иде веч денят!
Разсъмен скут, наканена за път,
нощта полека дигна и прибра.

Там, над горите вече се белей. -
Чуй, някой хлопа. На чии врата?
Аз скачам. Мрак. Предсъмна глухота…
Съседите! Разтворената зей

врата. Ей мина през широкий двор
прегърбена старица и се скри…
Кандилце тамо в стаята гори, -
и чуй се плач през тъмния прозор.

***
С пръв сняг ни Игнажден полези.
И още по-тъмни простори
той хвърля цветенца-снежинки
по къщи, градини и двори.
И ниските стрехи застила
с атлазени бели покривки,
и кичи нависнали клони
с вълшебни ресни и нашивки.
По стобора ето обтяга
гердани… и вий ги, и шери…
И реч недоречена сякаш
в снежинките нежни трепери.

***
И какво остава в таз градина,
що е днес замряла под снегът!
Спомена от лятото що мина -
милва ли й той сега сънят?

Лятото со свойте пъстроцветни,
с дивен дъх надъхани цветя: -
с меките зари тъй благодатни,
в чийто росни скути тя цъфтя.

Всичко сняг затрупа. Дървесата
са прострели, като че в молба,
смръзнали ръце към небесата -
немите към тяхната съдба.

***
Сива завеса тежи
върху прозора. Игриво
слънцето пръсти провира
през кадифени ресни.
Мъртвий лежи -
нямо се взира.

Сянка от вейки отвън
свий, притрепти мълчаливо,
дръпне се, пак се премерне;
сянката сянка мени.
Като на сън -
сянката черна.

Слънцето пръсти провря
чак до мъртвеца: как живо
в мъртвия взор то притръпна! -
в кървавий нож отстрани -
плахо ги спря
в миг и отдръпна.

——————————

литературен сборник „Мисъл”, кн. 2. 1910 г.