ПРИКАЗКА
Седя в стаята, гледам навън през прозореца есенните дървета и си мисля за нещо. До мене плаче малкият ми син.
„Есента дойде. . . - мисля си аз. - Есента. . .”
Синът ми плаче. Навън в тихия въздух стоят неподвижно пожълтелите тополи. Минава семейството, което живее до нас. Носят големи кожени куфари, оставят ги в колата и се връщат за чантите. Отиват в чужбина. Всяка есен пътуват, заключват апартамента, натоварват куфарите и изчезват. По два-три месеца ги няма.
Самолет минава съвсем ниско над покривите и поклаща криле.
- Добре де! - казвам аз на сина си. - Защо не хванеш майка си?
Майка му била на работа.
- Като се върне, я хвани - го съветвам. - Тя ще се върне. Още два часа.
Много късно щяло да бъде. Пък той сега искал да чуе приказка.
- Ама че се разхайтихте - казвам аз. - Сега искаш. Ние едно време…
Синът ми продължаваше да плаче равномерно. Аз си мисля какво правехме ние едно време. През отворения прозорец идва мек мирис на листа, носи се тъничка жилка дим, едва се усеща сред есенния въздух. Синът ми плаче.
- Искаш приказка - казвам му с укор. - А аз едно време бях отгледан в куфар.
Той престана да плаче.
- Как така в куфар?
- Ами така - казвам му, - в куфар.
- Голям ли? - пита той.
- Среден - казвам.
Синът ми се замисля. Още е много мъничък, като троха.
- Кожен куфар ли? - пита той.
- От мукава - отговарям. - Куфарът беше от мукава. Кожен имаше само един човек в квартала. Той беше много богат - притежаваше варница. Но и за неговия разправяха, че е от изкуствена кожа.
- А как така са те отгледали в куфар?
- Нямаше пари за люлка - отговарям. - Всичките пари отидоха за двата бели коня и за пиенето.
- Какви два бели коня? - пита синът ми.
- С тях ме докараха от родилния дом. Файтон с два бели коня. Защото бях момче.
- А мене с колко бели коня ме докарахте? - пита синът ми.
- Тебе те докарахме с такси - отговарям му аз. - Други бяха времената. Тогава, след пиенето в моя чест, нашите взеха мукавения куфар, постлаха отдолу две пеленки и ме сложиха вътре.
Синът ми мръщи вежди. Видял е това от мене. Цялото му чело се набръчква. Мисли.
- А куфарът заключваше ли се? - пита той след една минута.
- Заключваше се - казвам. - Едната ключалка работеше.
- А другата? - пита синът ми.
А другата, как беше с другата ключалка? Есента е зад прозореца, кафяви са листата, слънцето грее полека и двете жълти дюли, които още стоят на дръвчето, светят.
- А другата заяждаше - припомням си аз. - Заяждаше при отварянето.
Наистина заяждаше. Спомням си, куфарът стоеше в градината, под вишната, която отдавна беше оголяла и само на върха й се въртеше врабче. То нямаше какво да прави и от проклетия кълвеше клоните.
До мене се суетеше сестра ми, вързана с едно дълго въже за вишната, за да ме наглежда. Иначе пак щеше да избяга и да отиде да играе на „дама” с другите момичета. Лъчите на мекото есенно слънце шареха по лицето ми и от време на време ме караха да присвивам очи. Сестра ми стоеше до мене, събираше падналите листа и ги трупаше на купчинки. После това й омръзна, тя надникна в куфара, започна да ми натиска носа и да ми намига. Аз лежах кротко и се усмихвах.
Като й омръзна и това, сестра ми каза:
- Я да затворим куфара, а? Искаш ли?
И пусна горния капак. Куфарът се затвори, вътре стана тъмно, а вън сестра ми го заключваше.
- Видя? - викна тя. - Затворих го.
Поигра малко около затворения куфар, а после, като се опита да го отвори, не можа. Едната ключалка заяждаше. Тя пъхтя около куфара, гриза със зъби ключалката, чукаше я с налъм…
После каза с разтреперан глас:
- Ей, небето виждаш ли?
Аз мълчах.
- А дюлите? Дюлите не виждаш ли? Ей тези, жълтите.
Лежах в куфара и през отворите виждах само четвърт от опашката на врабчето. На куфара имаше пробити няколко отвора, за да мога да дишам.
- А мене? - питаше сестра ми. - И мене ли не виждаш?
Аз мълчах и не отговарях. Не можех още да говоря.
Сестра ми седна до куфара и заплака. Слушах отвътре, слушах я, в куфара беше тъмно и аз заспах, помислих, че вече е нощ.
Събудих се от гласа на баща ми. Той се беше върнал от работа, развързваше сестра ми и й се караше, дето е затворила куфара.
- Хайде сега да ходим на гости - каза той след това. - У кумовете.
Кумовете живееха на другия край на града. Отиването до тях винаги беше много интересно. Още в трамвая се започваше.
- Моля, таксувайте куфара! - казваше кондукторът.
И недочакал отговор, късаше билети за багаж.
- За него още не трябва - казваше баща ми. - Малък е.
- Как ще е малък - чудеше се кондукторът. - Я го виж какъв е.
- То така не може да се види - отговаряше му вежливо баща ми. - Трябва да се отвори куфарът.
- Какво ще го отваряш - казваше кондукторът. - И така го виждам колко е голям. Точно за да си платиш билета за багаж.
- Има си правилник - казваше тогава баща ми. - Още е малък и има право да се вози без билет.
- Ти какво? - кипваше кондукторът. - Да не го чакаш да порасне?
Баща ми отговаряше, че всичките му усилия били насочени изключително натам.
Кондукторът се, замисляше малко, после поглеждаше внимателно баща ми, уверяваше се, че изглежда съвсем нормално и пак му тикаше билетите за багаж под носа. Като виждаше, че човекът започваше да се ядосва наистина, баща ми отваряше куфара, сочеше ме и казваше:
- Е, вижте, прилича ли ви на шестгодишен?
Понякога кондукторите се смайваха дотолкова, че изпускаха клещите на пода. А понякога ми даваха кочани от билети, които аз веднага захапвах. Случваха се и възмутени граждани, които питаха баща ми как може да носи дете в куфар. Не било хигиенично и не знам си още какво.
- Ами така се роди - отговаряше баща ми. - В куфар. Едни се раждат в риза, а пък мойто се роди в куфар.
На последната спирка слизахме от трамвая, баща ми купуваше пуканки на сестра ми и тръгвахме из парка, който гъмжеше от деца. Те пълзяха като буболечки навсякъде. Баща ми отваряше куфара, развързваше коланите, с които бях стегнат, и ме пускаше да си поиграя с децата. Веднага запълзявах към жълтия пясък, сядах там и чаках сестра ми да направи някаква фигура, та да я разваля. Като се наигравахме, ние се връщахме при баща ми, той ме слагаше в куфара, затваряше капака, заключваше го и тръгвахме към кумовете.
От вътрешната страна на капака беше написано:
„НАЙ-УЧТИВО МОЛЯ ГОСПОДАТА, КОИТО ПО ПОГРЕШКА ВЗЕМАТ ТОЗИ КУФАР, ДА ГО ВЪРНАТ ЗАЕДНО СЪС СЪДЪРЖАНИЕТО МУ НА АДРЕС. . .”
Следваше адресът ни. Татко сложи този надпис, след като веднъж бяха откраднали куфара заедно с мене. Той ме оставил до една будка, навел се до прозорчето и поискал цигари. И докато обясни на будкаджията откъде си е купил ризата, куфарът изчезнал.
Настъпила голяма суматоха, баща ми хукнал да ме търси, обикалял улиците, заричал се, че ще откаже цигарите и цигара вече няма да сложи в уста. Влизал в магазините, надзъртал под тезгяхите и имал такъв вид, че продавачите само се дърпали към стената и чакали да свърши. Добре, че на края се сетил да се върне при същата будка, от която купил цигарите. Като го видял, будкаджията страшно се зарадвал и го завел в будката. Куфарът бил вътре, аз съвсем безгрижно съм спял.
Донесоха го двама души - казал будкаджията. - Касаело се за шега. Били ваши приятели. Казаха, че непременно ще минете да си го вземете.
- Да, да - казал баща ми разсеяно. - Поздравете ги от мене.
Грабнал куфара и ме понесъл към къщи. По пътя си запалил една цигара.
- Според мене, те са повече приятели на будкаджията, отколкото мои - казал той на майка ми. - А аз се чудех защо пита за ризата ми, като носи абсолютно същата.
И написа на капака обръщение към разсеяните господа, които имат навика да вземат по грешка чужди куфари. И които остават страшно разочаровани, като ме видят.
Когато пристигнахме в кумовете, още на двора се изсипаха да ни посрещнат децата им - те имаха седем деца. Вдигаше се страшна врява, децата грабваха куфара, занасяха го в къщата и го отваряха полека. Отвътре се надигах аз и ги разглеждах едно по едно. Те надаваха възторжени крясъци и ме щипваха по бузата. Бяха видели, че възрастните правят така. Аз бях техен любимец и всеки държеше да ме щипне. Докато минеше и седмото дете, бузата ми посиняваше.
Баща ми и кумовете сядаха на двора, под лозата, и говореха за утрешния ден, крояха разни планове, в центъра на които винаги стояхме ние.
Когато се свечеряваше, баща ми затваряше куфара, сбогуваше се с кумовете и потегляхме обратно…
Така живеех в куфара. През лятото, оставен в градината, гледах по цял ден надвесените над мене клони на черешата, подскачащите по тях врабчета, облаците, които бавно минаваха по небето и меняха формата си.
Аз живеех на небето. Земята почти не виждах и не познавах. В небето грееше слънцето, там беше и черешата със своите клони. На небето подскачаха врабчетата, на небето бяха червените керемиди на съседната къща, облаците. По-късно, през есента, от небето листата на дърветата започваха да идват при мене, в куфара. Те бяха кафяви, топли и лекичко шумоляха. Падаха листата, въртяха се във въздуха и затихваха полека в куфара. . .
Живях на небето цяла година.
- Татко - казва малкият ми син.
- Живях на небето цяла година - казвам му аз.
Навън зад прозореца е същата есен. Въртят се във въздуха кафяви листа, бавно падат на земята. Аз седя в стаята и си мисля. Съседите излизат пак, носят чантите. Слагат ги на задните седалки, колата потегли и се изгубва между жълтеещите тополи.
Една оса се завъртя покрай прозореца, иска да влезе в стаята, после се отказва и отлита нанякъде. Късното есенно слънце свети в стъклата. До мене седи малкият ми син и плаче.
Аз го поглеждам и му казвам:
- Добре. Куфарът беше нито голям, нито малък, от мукава…
*
На другия ден при мене ужасена пристигна майка му.
- Виж - показа ми тя зеленият ни куфар. - Той го е пробил. На пет места.
- Да дойде тук - казах.
- Само не го бий - помоли майка му. - Не го бий силно.
- Да дойде.
След малко пристигнаха всички - синът ми, майка му и куфарът.
- Значи, така - казах аз, като го гледах в очите. - Пробиваш куфари?
- А откъде ще дишам? - попита той и всичко ми стана ясно.
- Събираш ли се поне вътре? - попитах го аз.
- Съвсем малко ми е тесен, но нищо - каза синът ми. - Тръгваме ли?
- Къде? - ужасена попита майка му. - Какво сте намислили?
- В парка - казах аз. - Ще се разхождаме.
Кварталната градинка, която наричаме парк, беше пълна с деца. Те тичаха по алеите, ровеха в пясъка, возеха се на блестящи луксозни колички от дуралуминий.
Когато отворих куфара и от него излезе малкият ми син, около нас се събра цялата градина. Той не обърна внимание на никого, пропълзя до пясъка и започна да си играе с кофичка. Поигра си малко, после дойде, влезе в куфара и каза, че иска да отидем на другия край на градината, при пързалките. Затворих куфара и тръгнах. След нас се влачеше опашка от деца, които гледаха любопитно и се опитваха да разберат какво ще стане.
Но нищо особено не стана. Синът ми се пързаляше на дървените пързалки, децата го пускаха отгоре, а аз го хващах долу, на края на пързалката. След това се покатери по железните пръчки на костенурката, поязди я, а после отново влезе в куфара.
- Тръгваме си - заяви той.
И ние триумфално напуснахме градината, съпроводени чак до нейния край от деца, пък и от техните родители.
На следващия ден в градината пристигнаха трима души с куфари. Те ги отвориха, от тях изпълзяваха деца, които веднага се разпръснаха из алпинеума. Бащите примирено разтвориха вестници и зачетоха.
Спортните шотландски колички и грациозните високи бебешки колички с ресори, мрежи, спирачки и какво ли още не високомерно се събраха и започнаха да коментират.
Ние с куфарите неволно започнахме да се поздравяваме с кимване на глава, когато се срещахме при шадравана или люлките, разменяхме си вестниците и се черпехме с цигари. Количките ни отминаваха презрително и величествено, без да ни обръщат внимание, сякаш не съществувахме.
Към единадесет часа при нас доплува една грациозна количка, от която се разнасяше страшен рев.
- Извинете - каза жената. - Може ли да поседи за малко в куфара?
- Заповядайте - посочих куфара аз. - Нека седи, колкото иска.
- Иска в куфар - обясни обидена жената. - Скъса се да плаче. Какво му харесва в този куфар, не мога да разбера…
Щом седна в куфара, детето престана да плаче. То ни загледа с ясните си сини очи и явно чакаше още нещо от нас.
Аз прежалих вестника и му направих книжна шапка. Сложих му я на главата за ужас на майка му, която примираше, разкъсвана от страшни видения - как микробите и бацилите скачат от куфара и от вестника върху нещастното й дете.
Нещастното дете се засмя, замаха ръце и нахлупи шапката до носа си. Тук вече майката не издържа, грабна го със замах го сложи в количката. Детето ревна и ние чувахме гласа му още дълго, той се носеше из зелените алеи.
А след няколко дни градината приличаше на гара. Из алеите, покрай езерото с червените рибки, край пързалките и желязната костенурка се разхождаха хора с куфари. Децата играеха, лежаха в тях и се грееха на слънце, или пък се мъчеха да се заключат отвън, влачеха куфарите по пясъка, търкаляха ги по тревата. Сред тях като самотни островчета се виждаха блестящи колички, които внимателно се провираха сред куфарите.
- Видя ли какво направи? - казах аз на малкия си син. - Заслужаваш да си отнесеш един бой. Напълно си го заслужил.
- Че нали беше приказка - отвърна той. - Нали приказките свършват винаги добре.
- Все много знаеш - казах му аз.
След това го напъхах в куфара и го понесох към къщи.
Свършваше вече краткият есенен ден, слънцето вече отслабваше.
1974 г.
