Филип Марински

ПЕРЕЛИШКИ УТРИНИ

Нежна и ласкава планина е Родопа. Плавно и меко преливат гънките й една в друга - като дипли на кадифе. Изненадите като че не са по вкуса на Родопа. Кротко усмихната, като кърмеща майка, тя пази и предупреждава за всичко. Ако тръгнеш нагоре, ще ти помага да не се измориш, ще ти подлага гънка след гънка така, че да не усетиш кога си стъпил на най-високото. Поемеш ли надолу - пак тъй. Най-напред поляната ще се понаведе, после ще направи хлътнина, от която ще се зароди хълбок, водещ все по-надолу и по-дълбоко. И с цветята, и с тревите си ще ти покаже Родопа, че слизаш. Бялата иглика ще те съпровожда донякъде, за да те отведе в моравото царство на минзухара. Остане ли и то зад гърба ти, очаквай в очите ти да плисне разточителното многоцветие на ливадите.
Родопа не стъписва, тя гали и привлича. И за да покаже все пак сила и величие, тук-там ще възправи скален увес, ще вкопае дълбок каньон, ще подшили връх. Но всичко това - с мяра, колкото да възхити човешкото око.
Едно такова място е Перелишкият дял.
Специалистите-географи навярно биха се изразили, че това е единственото място, където Родопа проявява алпийски характер. Аз ще добавя своето лично мнение - че тук е едно от най-красивите места на планината.
От много места можеш да тръгнеш за Перелик. Откъдето и да тръгнеш - от Гела или Стикъл, от Солища или Стойките, от Мугла или Смолян - гледай да бъдеш на върха сутрин. От това по-лесно няма, защото хижа „Перелик” е притихнала току под веждата на върха. И понеже старецът Перелик е четинясал от хвойна и измъчен смърч, отдели час време и мини на север, за да стъпиш на Шилестата чука. Перелик е надраснал Чуката с два метра, но затова пък изгледът от нея е неповторим..
Утрините тук са дивни! Долу, в ниското, Широка лъка плува в бялата пяна на гъсто напластена мъгла. Гела,Стикъл и Солища още сънливо търкат очи. Отсреща е Карабалкан. Стъпил разкраком в мъглата, той държи в шепи окъпаните и прикипрени къщици на Брезе, Върбово, Махмутица и Кукувица. На изток, зад Преспа, сякаш е лумнал пожар и огромно бакърено зарево предвещава раждането на нов ден.
Тук горе, на върха, нощният хлад с търпението на ювелир е облепил всяко стръкче на картъла в фини росни капчици и им е придал цвят на застаряло сребро. Прошава ли жива твар по този сребърен губер, зад себе си оставя свежа зелена пътека. В четуната на капчици се стича бисерна роса. Елите заприличват на момичета с извити мигли, плувнали в сълзи. Вляво долу, по меките килими край Параклиса, пропъпля стадо и една зелено-бяла мозайка непрекъснато мени вида си. Недоловимо раздвижване на кристалния въздух донася със закъснение и на талази звън на чанове. Вдясно, нейде към Мюлската равнишка, гласище от мъжко гърло се търкулва като отломена канара надолу, към Тесната дерьо и притихва, плиснато в широкото на Гелските и Стикълските ливади.
Селата в ниското се събуждат. Като изпод земята достига късче петльова песен. Хората тръгват по земния си път - както е било вчера, онзи ден, както ще бъде утре. Но… дали завинаги?!
А ти, който си дошъл да се сродиш с планината, не бързай да слизаш. Постой. Постой и погледай как белият ден буди всичко за живот. Почувствувай се частичка от този дивен свят. Остави се обеден карлъшки вятър да разчорли косата ти… Погледай как Мурсалица лениво препича оголения си гръб на слънцето. Забрави годините си, ако са много и се потъркаляй в милувката на тревата, наречена картъл, омекнала като приказен килим, в който кракът потъва до глезен. Остави тънкият дъх на хвойна да пропъди от дробовете ти миризмата на изгорял бензин. Опитай колко вкусен може да бъде хлябът на тази земя само с бучка бито сирене. Утоли жаждата си със студената водица на клокочещ планински врис. Остави коприната на небето да синее в очите ти.
Не бързай да си тръгнеш!
Тръгни си чак тогава, когато слънцето капне в разредената мътилка на залеза като бакърена люспа.
И си пожелай да се върнеш отново.

ПЛАНИНСКА ЕСЕН

Лятото преваля хребета, отива си.
И в планината шетва есен.
Капризен приемник е - не харесва нищо от установения от лятото ред и бърза да го промени.
Октомври е близнал поляните с огнен език и им е придал цвят на овесена слама. Небето е вдигнало купола си високо, за да направи деня по-ведър. На север Кокалица е нагърчила пожълтелия си гръб и от отражението му синьото на небето е изрусяло. На юг е огромната вдлъбнатина между Малък Перелик и Шабаница, обрасли в смърч. В дълбок „вир” се оглежда тука небето и затова има цвят на незабравка.
Преваля пладне и слънцето се търкаля някак без желание по хоризонта. Страничният му поглед прави сенките тъмни и удължени. Осиротяла откъм живина е вече планината - стадата са слезли надолу, поляни и пътеки пустеят. Тишина се е утаила по планинските гънки и прави всеки случаен звук силен и дразнещ.
Храстите на черната боровинка и каракачанката са пламнали в бакърено - не е за тях есента. Затова пък листата на пълзящите стебла на мечото грозде лъщят като назехтинени, а под тях аленее плод.
Светът на цветята е покрусен. Че е имало лято, че е имало цъфтеж, напомнят само жалки останки. Изсъхнали стебла на бяло ситниче потръпват от хладната милувка на вятъра. Самотно и тъжно се поклащат угасналите свещи на лопена, в основата им мъхнати листа са се сгърчили като захвърлени терличета.
Но и в света на цветята има храбреци.
Лютичето е жлътнало варак и пие слънце. Виолетови камбанки кокетничат с вятъра и се люшкат до полуда. Да се чудиш как мъничките им стъбълца не се прекършват от това безумие! Многоъгълните чашки на синята тинтява впъват рамо една в друга сякаш стягат строй, решен да надвие и самата зима. Дори един мащерков стрък набира кураж в завета на изкорубен камък и примижава с виолетови очета срещу слънцето… Затромавял от хлад скакалец тътрузи крака по сух лопенов лист, спира се и се насилва да мине за храбрец. Не успява! Разстроената му цигулка звучи минорно.
Есен.
Шета в планината есен.
Разточителства с багри и нюанси, старае се да заличи всичко от лятото. Като че ли тя ще бъде вечна! Та нали идва онази, лютата, която само за една нощ ще метне върху пъстрата есенна палитра ослепително-бяло халище!

ПЪРВИ СНЯГ

Откъде се взе тази хладна тръпка, разтърсила цялото ми същество в ден, задъхан и зноен?! Долавях с подсъзнанието си, че е асоциация някаква - къде в това време студ. Тъй или иначе, не можах да се освободя от мисълта за сняг и след няколко опита да я отклоня, се оставих във властта й.
Шетала е вече в планината есен - премила, пребоядисала, преподредила. И колко красиво беше след тази подредба!… Но никой и нищо на този свят не е вечно. Есента е обречена старица. Това проличава най-напред по жълтеенето на къра.. Не е останало нито едно истински зелено стъбълце, всичко сивее и съхне, намъшено като четина. Цветните пана, които с толкова любов и майсторлък есента е рисувала по гората, започват невъзвратимо да се лющят. Разгневен вятър смъква с яд олющеното и го стъпква в калта. След неговия порив остават грозни, сиви петна. С всеки изминал ден те се уголемяват и цялата цветна хубост изглежда нарешетена.
Свъсено и неприветливо, небето с почуда гледа тази тъжна промяна, снишило се е надолу, сякаш да се увери, че всичко е истина и все по-често безутешно плаче… От сълзите му земята подгизва и започва да зъзне…
Всичко това натъжава.
Локвите стискат в шепи гнойна мътилка и покриват земята с рани. Мъгли влачат размъкнатите си одежди непрекъснато - безцелно някак, като табор скитници - от дол до хребет, от хребет до дол. Самотен гарван, в стремежа си да се вдигне високо, кръжи над Падината. Прогизнали от влага, крилете му не го слушат и той, оставил се на безсилието, каца на дърво с пречупен от буря връх и ядно грачи.
Божичко, веднъж да свърши всичко това!
И то свършва.
Първите снежинки долитат привечер. Те се лутат самотни насам-натам, сякаш оглеждат къде точно да кацнат. На тях, на първите, им липсва изяществото на кристалните от студения януарски ден. Недодялани и неугледни са - просто парченца сняг. Изпратени да извършат съдбовна промяна, те не са имали време да се дотъкмяват. Пък и защо ли? Съдбата им е ясно предопределена: те идват, за да загинат. Те са онова обречено начало, без което зимата не може да стъпи на земята. Те идват, идват все повече и повече, родени от прихлупеното небе, въртят единствения си мълчалив и тъжен танц и без погнуса целуват разкаляната земя. От тези целувки земята студенее.
Час-два така и първите снежни ивички забеляват - по колове и плетища, по камънак и сухи земни ивици, по брадясалите слогове на къра. С настъпването на вечерта устремът на настъпващите се усилва. Влажните земни рани заръбват, зимата има първите си стъпки по земята.
Настъпва нощта, изпълнена с едва доловимия шепот на падащ сняг. Шепот, който сякаш разказва някому за великото тайнство на природните промени, за онова, което е било и вече няма да бъде, за идващото след него.
И идва утро.
Първото снежно утро.
Защо ли така силно впечатлява първият сняг? Дали с внезапността, която носи в себе си? Защото наистина всички други сезони се сменят постепенно: пролетта идва с продължителното, мъчително умиране на преспи, с неотменния дългодневен южен полъх на вятъра, с постепенната смяна на покрусата от една смърт, със зеленото веселие на едно раждане, на поникването. Лятото сменя пролетта тъй дискретно и неусетно, както неусетно девойката се превръща в жена, способна да дава начало на живот. Постепенен е и преходът между лятото и есента. Земната гръд едрее, налива се с живителен сок и из ден в ден все повече и повече стават жълтите петна по листата - като сребърни нишки в косата на зряла жена. И всичкото това - постепенно. Сетивата се нагаждат към промяната, ние заживяваме с нея.
А първият сняг изненадва.
Безкрайната слепяща белота прехвърля хоризонта. Едно невероятно спокойствие и свежест галят сетивата. Няма настръхнали голи клони, няма нагноени земни рани, внезапно си е отишла сивата тъга. Слънцето се повдига любопитно на пръсти да надникне във всеки дол и от този поглед земята - бяла, пременена и непорочна - замижава в свенливо очакване. По студените стъкла на прозорците се лепят сплескани детски нослета, в гърдичките детски минава сладостно тръпка на нещо очаквано.
И в моите гърди минава тръпка.
Обзема ме чувство на възторг и… обреченост. Хубаво е, дявол да го вземе, прелестно е! В този вечен кръговрат на сезони, докато свят светува, ще има първи сняг. Но за мен, смъртния, един Първи сняг… Боричкам мисълта си с тази безперспективност и усещам как в главата ми тромаво се редят рими:

Дойде той! Първи сняг.
След есен пожълтяла,
до хоризонта чак
е проснал черга бяла.
Като от бриз студен
ме близва хладна тръпка:
и този снежен ден
е отброена стъпка.
Все тъй ще идва - пак
от есента доведен…
И някой Първи сняг
за мен ще е… Последен.