Константин Петканов

До Балканската война малцина познаваха поробена Тракия. Но българският войник мина през плодородните й полета, обикна я и се привърза към нея. Селяни, граждани - всички видяха богатствата й.
Тогава Бялото море беше наше.
За всичко това българският народ заплати скъпо и прескъпо - равнините на Тракия се осеяха с братски могили. Лозенград, Люле-Бургаз, Булаир, Одрин създадоха легенди за нечувано мъжество, обнадеждиха творческата ръка на българина.
Но и това е печална история.
Източна и Западна Тракия отново са под робство. Всички придобивки от войните минаха в ръцете на съседите ни.
Но Тракия е нашата обетована земя.
Нашият стремеж към нея е съдба. Нейните богатства са безчетни. Пшеницата се ражда на декар до 250 кгр.
В Гюмюрджинско и Ксантийско се добива годишно около 7 милиона кгр. най-доброкачествен тютюн.
Около Марония вирее маслината. между Бору-гьол и Марония се добива годишно от 5-10 милиона оки сол.
В Одрин, Димотика и Софлу се произвежда годишно до 2 милиона кгр. пашкули.
Във водите на Марица и Боругьол се лови риба до един милион кгр. годишно.
В пасбищата на Странджа и Родопа се развъжда породист дребен и едър добитък.
В поробена Тракия обработваемата площ е над 250 000 хектара земя - дава повече от 200 милиона кгр. зърнени храни.
До Балканската война имаше над 150 000 декара земя, а плодовете се раждат в изобилие.
Не липсват и подземни богатства, като: каменни въглища, сребро, олово, мед, цинк, антимон, хром и др.
Това е Тракия. Плодородна, ненагледна земя, откъсната от границите на България.
Имаме ли право над нея? Сегашните й владетели ни отричат това право, но българският народ, който има здрав политически усет, не бива да губи вяра, а винаги да помни следното:
Насилници спряха стремежа ни към Бялото море, но никой не може да спре водите на Марица. Тя е белязаният от Бога път на българското племе. Тя е, която от векове носи копнежите на Балкана.
Да вървим по течението на нейните води!

в. „Вестник на вестниците”, 24 май 1930 г.