Петър Стъпов

„Мечтател безумен, образ невъзможен…”

Тъй народният поет нарича легендарния син на Балкана, чиито кости едва преди две седмици - 75 години от смъртта му, бяха приютени в родния му град Котел.

Раковски е една от бурните фигури от нашето предиосвобожденско движение. Може да се каже, че единствен той, за своето време, особено дълбоко се е чувствал български син и с една изненадваща упоритост и велика любов към народа си е искал да посочи на света жизнеността и духовното величие на българското племе, което според него, е учител едва ли не на цяла Западна Европа…

Не е много завидна съдбата на Раковски. Когато се споменават имената на нашите титани от 19 век, той е, наистина, един от първите, но не е пръв. А обективно погледнато, неговото място е челно. Може би само Ботев е пред него.

Но ако Раковски не беше така пламенен и не успя да изрази своята бунтуваща се вътрешна стихия в бунтовни статии и стихове, по значение той изпъква като огромна фигура, събрала в себе си всички добродетели на един предан народен син, чиято мисъл е само за родината му и чиято съдба е съдбата на народа му.

Сега костите на Раковски почиват в родния му град. Какъв трепет полъхва в човека, когато е видял тия жълти светини или пък е зърнал ковчега, където лежат те! Не духът, а останки от тялото на този бунтовник и поет, войвода и политик, дипломат и революционер, преди две седмици прекосиха родната земя.

И те, наистина, са нещо реално, което трябва да вдъхновява всеки народен син да се опива от стремежите на Раковски, от този неспокоен велик дух, чиято съдба го бе определила да бъде гений, но уви! Над него виснеха черни, тъмни облаци, които все пак бяха прободени от озарението, излъчвано от душата му.

Костите му сега почиват. Но и духът му е безсмъртен. Той се срасна с душата на Каравелова, на Ботева, на Левски и на още мнозина пламенни дейци. Той заля земята ни с оня дух, който трябваше да докара неизбежно свободата.

Затуй ще бъде вечно безсмъртен и когато неговото място бъде посочено където трябва да е, от духът му, от мечтите му, от стремежите и от любовта му към народа, ще пият светло упование още дълги редици достойни народни синове.

в. „Литературен живот”, г. 3, бр. 1, 5 ноември 1942 г.