Васил Каратеодоров

Добруджа има своя народна песен. Откъснато по повелята на злата съдба от пределите на България, изолирано съвършено от центровете - настоящи и минали - на българската култура, чисто българското население на Добруджа живее със своите песни, с образите, копнежите и идеалите, които те му разкриват.

Песента - дивно хубавата песен, родена сред простия, но поетичен народ - е оная магическа сила, която ръководи творческата му мощ и насочва идейното му развитие. Песента разкрива вълшебните двери на, мечтите и сънищата, тя е стремежът и желанието да се изрази неизразимото, да се обрисува необрисуваното, да се даде плът и кръв на това, което подхранва народния устрем към възвишеното, красотата и любовта. Не само това. Тя ги запазва неопетнени.

Но има и черни песни. В тях бие тъжното сърце на народа, очите плачат неизплаканите сълзи, ръцете молят и проклинат. Такива песни са най-прочувствени: те са съвест.

Снощи ми вечер премина
делибаш Марко чорбаджи,
черен изедник и в душа,
със три ми дълги синджира
нашенки жени подкарва:
в първи ми синджир вдовици
за ръце бели навързал,
във втори ми синджир невести
през тънък кръст ги превързал,
в трети ми синджир сал моми
за руси коси обвързал,
като ги кара и бие
и ги с реч люта нахоква:
- Залог ви чиня султану
срещу зулуми хайдушки,
че ваште мъже и братя,
грабнали пушки бойлии
и тънки саби френгии
и кобур леки пищови,
срещу султана станали
и срещу чорбаджиите,
сирмаси искат да бранят,
а пък богати да колят, -
дордето глава не скланят,
дордето знаме не свият
и хвърлят дрехи хайдушки,
не ще ви снема синджири.

Чували сте много пъти подобни песни. И може би сте се замисляли над черното мъченичество, орисано на племето ни. В Добруджа пеят още тези тъжни песни, които напомнят несдържания плач. Защото там няма радост.

Жените ходят в черни чумбери и пеят, за да оплакват: невести - мъже в чужбина, майки - деца убити и сестри - братя заклани… Черните облаци на робията са надвесени над тъжната добруджанска равнина. Пусти пустеят полетата. Вятърът - странният скитник-хайдутин - спира сред угарите и се вслушва в страшната черна песен, която пее гората.

Как да не черна чернея,
цял народ кога чернее;
как да си листи не роня,
- цял народ сълзи кат рони
как да не секнат извори,
изворът кога на радост
в цял един народ е секнал?

Всичко е черно. Песента е жална; радостта е далечна и чужда, сълзите непресъхващи извори. А над тая безмерно богата земя в безмълвните тихи нощи от небесните висини гледат сребърните очи на всемира. Но и те са далечни. И те са студени. И те са тъжни.

Някога тук суровите хора са посрещали дните с радост. Добруджа помни големи веселби. По неизмеримите кърища дълго са се разнасяли песните и лудите провиквания на веселящите се.

Под напора на юнашката ръченица са бумтели дюшеметата на кръчмите. Не са далечни тези времена. Попитайте по-старите хора. Всеки с голяма тъга ще ви разкаже нещо за бурните, за веселите вечери в „Антимовския хан”.

Песните, които народът пее из златна Добруджа, се отличават по своята звучност и образност от другите ни народни песни. В тях има много поезия, свежест и непринуденост.

- Чете ли, Радо, чете ли,
колко гемийки минаха
по тиха бяла Дунава?
- Четох ги, байо, четох ги:
триста гемийки минаха
със триста бели елкени.
Най-последната гемийка
със ален елкен плаваше,
младо я момче караше,
с медена свирка свиреше.
Свирката свири, говори:
- Месечко, ясногрейничко,
като си толкоз високо
и гледаш тъй нашироко,
виждаш ли нашето село,
нашето село Бузлуджа?
Кладят ли моми седянки,
седят ли, седенкуват ли,
за мене споменуват ли?

Тая песен е свидетелство за поетичните ценности и художествените способности на добруджанския народен гений. А не са малко песните като „Чете ли, Радо”… Не са малко, но кой ще ги запише, кой ще извлече от богатия рудник на народното творчество това съкровище и ни го поднесе? - Интелигенцията ни въобще малко знае за тая плодородна покрайнина - за Добруджа, с многобройните безкръстни могили. Тя малко знае и за хубавите добруджански народни песни.

А в тях най-добре може да се види творческата ни поетическа мощ. Забележителни са в нея звънката, бистрата и измерената реч. И високохудожествената й образност.

Помниш ли, Славке, помниш ли
ний като бяхме мънинки, -
вярна си дума казахме,
вярна си клетва дадохме:
ний като станем големи,
големи за оженене,
двамата да се вземеме.
Минаха, Славке, години,
ти стана мома голяма,
голяма за женене
и се за други ожени.
Пустите наши два думи,
над вода ли ги думахме,
та ги водата отнесе!…

Тук аз не си поставих за задача да дам едно фолклорно изследване, а само да напомня, че Добруджа има своя народна песен и тая песен е една от най-художествените, най-сърдечните и най-прочувствените народни песни на полуострова.

в. „Добруджа”, г. 5, бр. 98, 17.10.1929 г.