Николай Райнов

В тежки времена като днешното, когато външната действителност не задоволява човека, неговата душа неволно потърсва утеха в света на недействителното. На това се дължи днес повдигнатият интерес към всичко фантастично: успехът на източното изкуство, пренесено в западните страни, пантомимата, приказният театър, фантастичните филмове, въпросите на окултизма, експресионистичната гротеска.
Тъй нараства и любопитството, с което се четат приказките. Претовареният с огромна култура човешки дух потърсва разтуха в първобитните схващания за света и вечното; уморените нерви дирят покой в простата преживелица на наивното; отчаяният от философска безпътица ум се радва на оная сигурност, с която неизвестните създатели на народната приказка разрешават и най-трудните въпроси на битието.
Цената на приказката лежи в безусловната свобода на въображението, което в тая област забравя всякакви граници. Невъзможно няма. Тук е светът на чудото. Царската дъщеря е най-хубава от всички: от нея няма по-голяма хубавица. Хероят е най-силен или най-умен от всички. Ако ли приказвачът го не надарява с такива сили, идват благодарните животни, на които той е помогнал, и му предлагат - било косъм или люспа, за да се явят, когато нагрее той тия предмети, - било шапка, която го прави невидим, пръчка, с която обхожда света от край до край, или кесия, която се сама пълни с жълтици. Неговият враг бива лесно победен: в това му помага чудният кон или някоя самодива; задавките се разрешават: той намира златното птиче, живата вода, необикновения лек; убива ламята или змея, открадва хубавицата с помощта на дървения кон, отмъстява си на педя човек - лакът брада. Той е щастлив. Ако врагът му - жена или мъж - го убие, неговите побратими ще го възкресят, и той ще се ожени за царкинята, която са му отнели.
Тук е царството на щастието, правдата, хубостта и вечното добро. Злото се безпощадно наказва; хората, в края на приказката винаги стават щастливи; те са толкова хубави, колкото и добри; човек има свръхестествено могъщество и побеждава всичко зло. Нравствената поука - когато я има - е проста, но облечена в такава форма, че тя пленява ума и въображението. Самоувереното начало „Имало едно време…” и хубавият край „И заживяха оттогава щастливо” - стават за слушателя или четеца символ на истинност и ведра надежда. Кой не ламти за щастие, кой не желае да стане друг, да се пренесе в чаровната страна на чудното и на вечното добро?
Тъкмо на тая човешка жажда отговаря народната приказка - и затова тя ще остане завинаги скъпа на нашата душа, както ни са скъпи местата, където сме се родили и порасли.

в. „Съвременник”, бр. 13, 16 декември 1931 г.