Никола Ракитин

МАРКОВА НЕВЯСТА

Балада

Там, дето Вардар през горите
промъква своите води,
днес още личат между скалите
от сгради нявгашни следи.

Кога земята нощ притули,
там на скалисти висини
откройват се на стари кули
високи зъбести скали.

От звездни висини небесни
се спуща чудна тишина.
Спи всичко, сал в прозорци тесни
на кули бляска светлина.

Из зали някой проговори,
прозвучват стъпки в бавен ред,
призвънка ключ, и се отвори
желязната врата отпред.

Една жена оттам излиза
с детенце малко на гърди
и по пътечка тя възлиза
над речни пенести води.

На стръмните скали се спира,
на Вардар слуша буйний шум,
далеч в клисурата се взира,
където се белее друм.

Дали е жив или загинал,
не стига вест до нея ощ,
откак е Марко в бой заминал,
тук тя го чака всяка нощ.

Тя чака, чака да го зърне,
да го посрещне чака тук -
в обятия ще я прегърне,
ще я притисне млад съпруг.

От коня рожба първескиня
да вземе да се наведе:
от кон кат слезе юначина,
тя кон в обор ще заведе.

Вечеря сладка тя ще сложи
и старо вино ще налей,
и ще постеле брачно ложе
с коприна - дар на сватба ней:

гальовно той ще й говори,
а тя на негови гърди
глава печално ще обори
и думи с плач ще зареди.

Ще каже тя, че е погубен
домът му бащин от врази,
ще каже тя как син възлюбен
откърмва с кървави сълзи,

как, откога е той заминал
врази са влезли в роден край,
как в робство българин е гинал,
как в робство и сега страдай.

Тя чака, мъж-юнак очаква,
надеждата си чака тя!…
Дете й на гърди заплаква,
заплаква тя сама в нощта.

И плаче, и дете прегръща,
но нейде щом петел пропей
назад се в кулите завръща,
изчезват кули - връх пустей.

Там, дето Вардар през горите
промъква буйните струи,
цял ден се ронят от скалите
на капки горестни сълзи.

1913 г.

ПОЕТ

На Пенчо Славейков

Аз съм единна светлина,
която всичко претопява в песен:
лесът и морската вълна,
и облака, и ширен свод небесен.

И целий мир около мен
със пъстротата си до безконечност
чрез моя дух преобразен
добива плът и красота, и вечност.

***

Погълнал звездни небеса,
искрее самодивски вир.
Въздиша в дебри на леса
невидим и безкраен мир.

Потаен в планината кът
потайни шепне ми слова
и аз приседнах край лесът
в легло от папрат и трева.

За миг проблесна метеор.
Описа огнен кръг над мен.
Аз чувам ек от тайнствен хор,
очи затворил уморен.

И чувствам как в свят непознат
ме вдигат люлки от лъчи.
О, нощ, велика благодат -
нощта със хиляди очи.

***

Над мен венец - планински къдрав гребен
и хиляди очи на небесата,
и лунен сърп като че в мир вълшебен
петна разсипва златни през листата.

Лежа в тревата. В мрежа гъсти грани
ридай глух плач от водопад далечен
и морен, свежо лъха ме дихание
от някакъв живот незрим и вечен.

Зоват безмълвно звездните простори,
дъбравата - с мълчаньето си тайно -
и мойта скръбна се душа разтвори
за нещо кротко, светло и безкрайно.

ЖИВОТ ДРЕБНАВ

Живот дребнав, еднообразен,
изпълнен само с крясък празен,
тревожен с хули и обиди -
ах, мъка тегне ми в гърдите
и воля давам на сълзите,
но кой, но кой ги види?

Измъчвана от самотата,
жадува за душа душата,
за блага думица жадува.
Тогава вземам свойта лира,
утеха в свойта песен диря,
но кой, но кой ги чува?

Сам с мисълта си - сам и страдам,
в страдане крея и отпадам,
без време светли идеали,
без време дух свободен, честен
ще да погълне гроб безвестен,
но кой, но кой ще жали?

1920

ТРЪСТИКИ

Ал. Балабанову

Там патици диви си вият гнезда,
там слънцето в мрежа люлее се леко
и в заник по кървавата му следа
се дипли на здрача забрадката мека.

Измила чело си вечерна звезда,
проглежда през тях и възлиза полека;
край тях отразена в спокойна вода
опасва ги млечна небесна пътека.

Проблясъци ярки, видения смътни -
във тайнственост странна се сливат безплътни
и шир, и води, и бряг, и небеса.

На вятъра лъхът въздишка е жива,
и всяка тръстика е флейта звънлива -
във всеки звук плаче незнайна душа.

Плевен, 8 декември 1928 г.

ПРИ ВОДЕНИЦАТА

Гъст шумак обгражда вред реката.
Воденицата се крий в шумака.
Оглушително бучи водата,
кречеталото унило трака.

Старият воденичар на прага
пуши със лула с разкрита пазва.
На мливаря млад с усмивка блага
нещо му надълго той разказва.

И глава мливаря често свежда.
Слуша ли го или го не слуша,
но очи оттамо не отвежда,

дето в светлата и бистра бара
гази весела русалка руса:
дъщерята на воденичаря.