В НОЩТА
В НОЩТА
В зимната вечер загубени
в чужди, неверни земи -
бродим от Бога разлюбени,
зъзнем отвеки сами.
Бляскат съскат разсечени
пламъци в мъртвия свод
и над браздите обречени
няма ни път, нито брод.
Сенките раснат помътени,
с кръв е опръскан снегът -
черните кръстове в пътя ни
гледат към нас - и мълчат.
1923
ПИСМО
Аз искам да ти пиша и не знам -
ръката ми отпада уморена
и в сенките, в които гасна сам
прочитам свойта повест неотменна.
И всяка вечер, тих и огорчен,
под лапата в забравения ъгъл,
аз виждам и разбирам ужасен,
че някога тъй много съм те лъгал.
Прости! Аз много късно те познах -
виновен съм пред тебе и пред Бога!
И вярвай: тъй е тежък моя грях,
че искам да ти пиша - и не мога.
1923
ПЪТНИЦИ
Ний ще минем през късните ниви,
обгорени от слънце и скръб, -
и над нас, като смърт мълчаливи,
ще изгрее огромният сърп.
Ще отпаднат ръцете ни морни
и когато градът отшуми -
ний ще спрем пред вратите, покорни,
дето черната пепел дими.
В тая нощ, в тая паметна вечер
ще повеят студени крила, -
и плачът ни ще глъхне далече
като писък над мъртви села.
А в тревите неверният вятър
ще разказва пак свойте лъжи
и ще пее смъртта из нивята,
и небето на смърт ще тежи.
И безверни, сами и бездомни,
ний ще тръгнем пак в белия път:
ще умрем - но навеки ще помним
непростимия грях на светът.
1923
ЖАЖДА
През гори, равнини и блата -
ето там, ето там, дето свети!
Във косите ни съска нощта
и безумни летим на конете.
Ний летим, а в неверния час
тъмнината плющи като знаме,
ала стигнем - и зеят пред нас
само черепи, кости и ями.
И отново, към нова звезда,
и с отровната жажда отвеки
полетяваме в луда езда
през магесни места и пътеки.
А далече зад тъмния слог,
сякаш гневният образ на Бога,
гледа месеца, кървав и строг,
и развява беда и тревога.
Като плащ се разкъсва нощта
и с очи все натам, дето свети -
ний виним и зовем към света,
и безумни летим на конете.
1923
СРЕЩА
С майчина клетва злочеста
тръгнах в световния път.
В пътя: три черни невести -
свилена нишка предат.
Първата спря и продума:
- Синко, от мене вземи -
нека ти бъде из друма
спътник по чужди земи.
- Ето, вземи и от мене:
вярвай в утешния кръст -
с него - от люлка люлени,
с него - и в черната пръст.
- Сетния дар да е песен:
пей низ лъжовния свят -
той да те слуша унесен,
ти нему - светъл обет.
Сложих си верния пръстен,
тъжен си сбогом вземах,
и до сърцето със кръста,
сирота песен запях.
Беше сърцето ми жадно,
сън ми очите склопи:
пръстена пътник открадна,
жаждата в болка стопи.
Тръгнах по късната пладня
болен и морен, и слаб:
грях ми пред Бога, но гладен -
кръста продадох за хляб.
Ето: мъгла ще се спусне,
сам съм с последния дар:
пея на старата гусла, -
беден и сляп гъдулар.
Тихо. Звънят за вечерня.
Мръква над божия път.
В пътя невестите в черно -
сетната нишка плетат.
1923
В УЛИЦАТА
Вечните афиши - о, афишите!
Всяка нощ те цъфват и зоват:
лишно по живота вий въздишате
и със мен проклинате денят.
Като в сън вървите и не знаете:
те са мъртви, нашите сърца -
в жълтите огньове на трамваите
гаснат и последните слънца.
Зная: вий сте много и отрудени,
моя път е огнена дъга -
но за гибел утрото пробуди ни
и на гибел води ни сега.
Ето, мрака висне по комините,
вечерта клепачи ще склопи -
и ще блесне кървав зад витрините
ужасът на гладните тълпи.
И вий, бедни, морни като скелети,
вие - мои братя и сестри, -
с трупове паважа ще застелите,
- огнен кръст в небето ще гори.
Тоя кръст - по него вий въздишате,
ала друг за него е избран:
черните афиши - о, афишите!
и на кръста сам съм прикован.
1923
ЗЕМЯ
Небесата тъмнеят зловещи.
Майко моя, безименна пръст!
Виж: вървим със запалени свещи
и тежи ни огромния кръст.
В тая черна земя и над нея
и сред наште безпътни лъжи,
като сянка деня ни изтлея -
милосърдния час наближи.
Ето: заникът в кърви застива,
ето; прилепи веят крила -
коленичим в безплодните ниви
и към теб сме привели чела.
Погледни: като гроб е земята,
а над нея - огромния кръст.
Майко моя, безименна, свята -
приеми ни във родната пръст!
1923
