ЗЕМЯ
ЗЕМЯ
Сега си ти печална, стара, суха,
измъчена от твоите деца,
израснали за грях и за разруха
със каменни и ледени сърца.
Сега си ти покрита с люти рани
в които гний и мре светът студен,
що къс по къс из стъгдите постлани
теб - майката - продава те без свян.
Тук зид корав ликът ти загрозява,
там твоя стан опасан е с бодли,
веригите са днеска твойта слава,
венеца ти - от кървави стрели.
Но, майчице, и мъченица свята,
живее в мен за тебе песента,
когато ти, красавица богата,
цъфтяла си във мир и красота.
Кога е бил ликът ти рай-градина,
де всичко пей, ухае и цъфти,
и на деня чаровната картина
сияла е с незнайни красоти.
В гигантски лес от стройни каламити
кипял е гмеж от същества безброй,
ту с нежен мъх, ту с щит корав покрити
едни без глас, а други с рев и бой.
Цветята ти разцъфвали са с трясък
от силата на девствения сок,
да те красят със дивен дъх и блясък
и с багрите на своя род висок.
Навред из теб - във долините злачни,
в планини стрелнали синий свод,
в моретата, в реките ти прозрачни
личала мощ, стихия и живот.
И във нощта, кога Сатурн унесен
от тъмен свод сияен, силен, млад,
предлагал е на тебе с звездна песен
за дружба знак той своя пръстен злат,
по тебе са възпламвали вулкани,
и във нощта да чувствуваш сама
кипежа жив на твойте сили сбрани,
царице и красавице земя!
***
Свечерява се във равното поле,
тихо, неусетно равнините
теменужна мрачина заля.
Плаха двойка птици към върбите
прелетяха с безприютен вик,
прилеп круто кръшна над тревите
да отбегне кроткия светлик,
на светулка, лъч мъждив понела,
в мрака да посвети миг след миг.
Тя блещука в нива пожълтяла
кат искра дошла от висини,
огън жив от небесата взела
сухо жито да възпламени.
А щурците пеят на земята
песен за размирни старини;
хладен лъх въздиша в тъмнината
вплел крила из младите лози,
и треперят тъжно в небесата
рой звездици - сребърни сълзи.
***
Борба стихийна с злото в мене,
борба за мир и идеал,
с бурливи мисли възгордяни,
старинна ярост и печал…
Дали не е душата вече
като поле след кървав бой,
където чуй се отдалече
сал гарван черен, вълчи вой?
Не съм ли вече суров войн
всред буря и метеж кален,
за подвиг и борби достоен,
към нежни блянове студен?
Но всяка вечер щом се върне
пламтяща мисъл от борба
и с нежни цветове загърне
в борби ечалата тръба,
аз свличам свойта твърда броня
от устрем траен, тих и здрав,
стрелите остри пътьом роня
и хвъргам своя лик корав.
Горя тогава в тиха нежност
към всичко живо във света
и в светлоструйна безметежност
разцъфва моята мечта.
***
Усмихни се, усмихни се, майко моя,
ти, която не познаваш радостта,
с черна кърпа забрадена отдавна,
че земята ти погълна челядта.
Ето, аз съм тук при тебе здрав и силен,
изостанал бор самотен от гора,
в която черна брадва е вилняла,
буен пламък догорял е до искра.
Приюти се в мойте клони, птицо бледна,
ти не можеш над пожара да летиш,
че перата си изрони в скръб и мъка
мъртъвците ненагледни да красиш.
Усмихни се, и повярвай във живота. -
Пак гората буйни листи ще развий,
и ще слее звуци дивни в химн тържествен
твойта мъка благородна да разкрий.
