ПРОКЛЕТ!
Веч влакът ме отнася и София зад мене
остава. Тихо чезнат лампади там далек.
Аз гледам ги и шепна в душата с озлобление:
- Прощавай, граде шумен, - проклет бъди, проклет!
Във тебе ази дойдох, увлечен от мечти си
да вида, да надзърна чутовний твой прогрес:
галерии, музеи - изкуства, що в гърди си
тъй свято пазих ази, тъй пазя и до днес.
Да вида родна слава, да вида аз творците,
на гения народен да вида аз плода;
държавници чутовни, поети именити,
що гръмнаха навредом и смаяха света.
Да вида… О, измама, о, новий Вавилоне!
Честит съм, че отлитам от тебе надалек,
от твоите театри, казина и салони,
от твойта тъмна слава, от твоя смрад и смет.
Държавниците твои - водачите народни
назгибнали ги видех без съвест нито драм;
законниците твои - блюстители свободни -
покварени търгаши, потънали във срам.
Писателите твои, що срещам и познавам
и гордо величаех: творци на мисълта -
аз българи заварих - татари ги оставям,
с мустаци ги намерих - кьосета са сега…
Проклет бъди, о, граде, о, столнино провална!
Аз бягам веч от тебе, от твоя шум и лъст,
от твойте тунеядци - България страдална,
що триста пъти вече разпънаха на кръст…
Аз бягам възсияел, че няма веч да виждам
лустросаната глупост на модни господа;
че няма да се кланям на туй, що ненавиждам,
че няма да смълчавам туй, що ми й на уста.
в. „Сълза и смях”, № 3, 26.10.1914 г.
