Никола Иванов

Романът „Пътуването” е осмата белетристична книга на Ангел Г.Ангелов. Предишните му книги са сборници с разкази и новели и още три романа. Като прозаик Ангел Г. Ангелов е стилово различим и разпознаваем, което потвърждава и този му роман.

Предпочитан творчески похват при него е героите му да са обобщения на типове характери, които притежават определени универсални черти в социално-нравствен смисъл. Но персонажите му не са усреднени типажи и ако внимателно и съсредоточено прочетем творбата, ще открием и тяхната индивидуалност.

И в „Пътуването” героите носят обобщаващи и характеризиращи имена - Остина-Островитянката, Инструктора, Лечителя, Мъчителя, Моряка, Мъжа и леко ироничното и самоиронично Автора, което винаги се допълва с „наричан често Писача” като свидетел на случващото се, което той фиксира и описва. Само Остина има собствено име, но същевременно и обобщаващото Островитянката.

Макар че действието се развива на Острова, той е част от планетата земя и я символизира. Времето на действието е хилядолетно.

Преди всичко това е определено хуманистичен роман, който изразява болката на автора от страданията на хората от незаслужените обиди, които трябва да понасят. Особено тревожно е отсъствието на човещина и благородство към ближния, жестокостта, антихуманизма в обществения и социален живот на човека. Тревожно е отношението на обществото към надарените индивиди.

Ниското първосигнално ниво на масата, на тълпата става цел на властта навсякъде по света, защото така по-лесно са манипулира и управлява стадото от хора. Наблюдават се непрестанни денонощни усилия за оглупяването и опростачването на масите. И тези, които успяват да се измъкнат и издигната над масата, стават обект на завист от посредствените. Именно интелигентните и надарените притежават силата да се опълчат срещу несправедливия свят, в който живеем. И това много добре го разбират властимащите по света.

Писателят се терзае от несъвършения свят, в който пребиваваме, разсъждава за непостижимостта на идеалния свят, разочарован е от егоизма, който ни владее и съсипва. Несъвършено създание е човека. В по-голяма степен Съдбата ни е предопределена, но има, макар и немного неща, които можем и трябва да променим.

Авторът разсъждава: „Създателят ни е създал такива, каквито сме, но и ни е дал свободната воля да избираме по кои отклонения, макар и малки, да тръгваме, следвайки Пътя…” Много е важна и решителна личната порода на човека. Ако индивидуалната порода е неинтелигентна, тъпа, дива и недуховна, възможностите за въздействие и промяна към добро са почти нулеви.

Емилиян Станев казваше, че един от най-големите парадокси е, че омърсените и изхабени възрастни учим чистите все още деца. Човекът, за съжаление, не е станал по-добър във времето. Защо е нужно насилието над човека и неговата воля? Защо обществото подрязва крилата и мечтите и реалността сваля с удар върху земята и приземява устремилите се нагоре индивиди.

Върху всички тези и други въпроси разсъждава писателя в романа. „Може ли човек да е щастлив, заобиколен от нещастие”…” е един от ключовите въпроси в творбата.

У човека едновременно се борят стремежът му към познанието и непознатите нови светове, воден от човешкото любопитство и същевременно изпитва тревога и страх пред непознатото и неизвестното. Авторът разсъждава и за щастието: „Защо ли ние, съществата на белия свят, сме толкова пристрастени към щастието? Защо ли вечно се стремим към него и никога не го достигаме…?” И въобще постижимо ли е щастието? Авторът не дава отговор, всеки трябва да го намери за себе си. Защото сериозната литература трябва да задава въпроси, а не да предлага отговори.

Защо Остина не оценява добродетелите на Мъжа, а се отнася пренебрежително към най-достойния от персонажите в романа. И при мъжа, и при жената е заложен стремежът да властват един над друг. И често прибягват към изневярата като отмъщение към другия за униженията, на които са подложени.
Силно е присъствието на екологичната тема в творбата. Тя е въплътена най-вече в отношението към Делфина, но присъства в целия роман.

Безразсъдното варварско замърсяване и унищожаване на природата взема застрашителни размери и заплашва самото съществуване на човека, опасността от самоунищожение е съвсем реална. Островът е запустял, заблатен,
тинята го е превзела, превърнат е в клоака. Натуралистичните описания също подсилват въздействието на романа. Това прави картината мрачна, студена, неуютна, враждебна, тягостна, безнадеждна.

И за всичко това определено са виновни човеците в лицето на персонажите, които населяват романа.

„Пътуването” е определено екзистенциален роман. Екзистенцията придава и въздействието на тази драматична и трагична творба. В книгата преобладават мрачните тонове. Темата за Смъртта като неизбежен финал на всеки човешки живот е намерила своето място. Но именно тази екзистенциална мисъл би трябвало да направи живота на индивида по-смислен и съдържателен.

В романа става дума за Свободата и всепозволеността, за която така тревожно говори великият Достоевски, за Доброто и Злото и вечната борба между тях у всички нас, за себенадмогването, за порока и безразборния секс, за греха и възмездието, за престъплението и наказанието. Именно заради пороците се появява и СПИН като наказание за човеците заради безпътния им живот.

И една тема, която е честа в творчеството на Ангел Г.Ангелов - това е темата за несъответствието, което виждаме в целия обществен живот - от литературата и изкуството до политиката. Например любовта на Остина получават тези, които не я заслужават, обиждат я, пренебрегват я, измъчват я, изневеряват й, унизяват я, докато Мъжът, който я обича истински тя пренебрегва.

Появата на гении без талант в една национална литература е сред сигурните знаци за криза и упадък на тази литература. Наблюдаваме обезпокоително често как съвсем средни, третостепенни, петостепенни, а някои направо посредствени и безпомощни автори и творби се обявяват за върхове, гениални, новаторски и се определят като класика и класически. В обществения живот във всички сфери се наблюдава същото.

Основното послание писателят е извел в края на творбата: „Разлюлените й стъпки (на Остина - б.м.Н.И.) все по-вяло се стелят върху пясъка на крайречното пространство. Автора, когото често наричат Писача, продължава да я следва, ала тя не го забелязва и съвсем ясно проличава, че вече не е тук, че опитите за общуване са безсмислени, че нейното време е спряло, а островното време подминава Плоския връх и търси нови участници в ново пътуване, устремено към други цели, към други светове, населени с други човеци…”

Нужни са коренни промени, променени нравствено и морално човеци, иначе неизбежно ще последва апокалипсиса. Преди смъртта си Николай Хайтов сподели, че оставя света по-лош, отколкото го е заварил.

Ортега-и-Гасет казва: „Метафората… е като работен инструмент, забравен от бога във вътрешностите на неговите създания, както разсеяният хирург оставя своя инструмент в тялото на оперирания.” Но колкото и метафорична да е творбата, ако няма връзка с реалния живот тя става безсмислена. Това важи и за най-фантастичните творби.

И в най-фантастичната творба трябва да има фантастичен реализъм, т.е. съотнесеност към реалния живот, към действителността. Ще цитирам една мисъл от забележителната книга „Почит към литературата” на големия Иван Динков, която препоръчвам на Автора да има пред вид: „Неяснотата не трябва да се въвежда като основен естетически принцип, не трябва да се робува на неяснотата, която затормозява и затруднява прекалено четенето.”

Романът „Пътуването” може да се определи като роман-метафора за оцеляването на човека, като сюрреалистична гротеска и притча.

Проблемите, които поставя Ангел Г.Ангелов в романа са национални, регионални и глобални, но същевременно те са важни и същностни за всеки отделен човек, живеещ на майката земя.

„Пътуването” е силно екзистенцилна творба, защото се занимава с въпроса над въпросите: за оцеляването на човешкия род. Писателят показва апокалипсиса като почти случил се, защото не желае да се случи ужасът реално.

Ангел Г. Ангелов, „Пътуването”, роман, Издателска къща „Хермес”, 2016г.