МАЙКА
Из „Песни на българката”
МАЙКА
И в тази нощ очи в сън не притворила,
дозела близък и далечен шум,
сина тя чака, в скръб душа оборила,
че може би е пътник в тъмен друм.
Нечакано се тропне вън и сепната
като кошута плаха рипва в миг,
не е ли той - надеждата й сетнята?
Но глухо е, ни глас, нито светлик.
А ето там, далеч из рътлините,
де в сянка чезнат кривите върби,
с унесен взор тя вижда из къпините
сам пътник, спрял безсилен, може би.
Затрепва майчина любов измъчена,
като ранена птица тя трепти,
че свойто чедо, от сърце излъчено,
ще го скрепи в изстрадали гърди.
Безумен поглед в тъмнини залутала,
незнаен пътник дебне и следи,
но пусто е навред и само бухала
предрича кобно хорските беди.
И вдига тя очите си в смирение:
но що видя там, майко клета, пак?
Звездица трепна и като видение
тя отлетя в безкрая, скри се в мрак.
А таз звезда, о, майко, що отлиташе
над гроб незнаен вечно ще гори,
че твоя син пошепна кат умираше:
- Тъй тъмно е, защо не зазори?
РАЗЛЪКА
1.
Пред тъмен праг сама в нощта
стои безсънна мъченица,
и никой й не знай скръбта -
наоколо й мрак-тъмница.
Протяга мълком тя ръце,
дочула тропот от копита,
напразно майчино сърце -
напразно трепка в болка свито.
Над нея спряла дъх нощта
в утеха гали й косите,
едничка знай й тя скръбта,
едничка скрива й сълзите.
2.
Защо проливаш тез сълзи,
закършила ръце,
що казват сънните брези
на майчино сърце?
Скръбта ти, майко, ще узнай,
Той всред небесни чар,
с молба на Бога ти отдай
най-скъпия си дар!
Не питай де сега лети
духът му в нощна шир,
над гроба му звезда трепти!
Ти пожелай му мир!
МАТЕР ДОЛОРОЗА
Твойто име - разкъсана струна,
твойто име - разбито сърце,
майко, дай туй чело да целуна
и тез бледи безсилни ръце.
Ах, защо тез очи сълзи леят,
ах, какво ли тез устни шептят?
Зная, майко, те рожба жалеят
и молитва те тихо мълвят.
Твойте мъки нощта само вижда,
твойте жалби безсъница крий,
всяка радост - за тебе е чужда,
черна птица над тебе се вий.
Кой в пътека, сред бурени скрита,
утром в сълзи облива пръстта?
Твойто име - надежда разбита,
войто име - на цял скръб скръбта.
ВОЙНИШКИ ГРОБ
Над заглъхнал гроб пълзят
буйнали лози,
утром капчици блестят -
майчини сълзи.
Като молещи ръце
вплели дървен кръст,
клонки с крехко стебълце
смучат жадна пръст.
Нигде стъпки, ни следи
на далечна скръб,
сам самичек нощем бди
плахо лунний сърп.
Над заглъхнал гроб пълзят
буйнали лози,
няма там да заблестят
майчини сълзи.
ВЕРЕН КОН
Небето висне, вражеско и черно,
земята тежко диша кръв и смърт,
тя зинали гробове пази верна
у разораната от огън гръд.
Далеко над полета бойни, в здрача,
се носи кобно цвилене на кон,
пред мъртъв воин спрял, той сякаш плаче
с дълбока жалба, с непонятен стон.
Извил глава в безкрая, дълго чака
другаря верен дълго през нощта,
но глас любим той не дочу из мрака,
че няма е и глуха е смъртта.
И призори, когато мракът литна,
и своя бледен лик отви смъртта,
изпъшка страшно коня и политна
там, дето с кръв обляна бе пръстта.
А слънцето, когато първо трепна
далеч сред пламналия небосклон,
надникна и молитва там прошепна
за мъртвий воин и за верний кон…
ТЕ ИДАТ
(балада)
Земя свещена, родна, живота що ми
даде, ето, връщам го.
Леопарди
Те идат и морни, и бледи, и прашни,
превити от тежкия кръст,
в гърдите им рани са зинали страшни,
дъха те разнасят на пръст.
Те идат, а вий се над тях нощно знаме,
ехти погребалния звон,
ту песен печална на вечная памет,
ту ехо от вопли и стон.
Те идат, а щом на земята си родна
пристъпят, край селски брези,
целуват я жадно и в мъка безбродна
обливат я в кръв и сълзи.
Те идат, не арки пред тях се издигат,
окичени с лаври, цветя,
но майките скръбни със сълзи измиват
по раните черни кръвта.
Те идат, и горди се войни възпряха,
огрени от светли зари,
че с обич на свойта земя те върнаха
живота, що тя им дари.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 7, кн. 3, 1928 г.
