Вестала Тимчева

Петък преди сватбата. От сутринта народ се стича у Хаджи Велкови. Комшийки и роднини през девета рода, на невястата и младоженеца, току-речи целият град се ниже към тях. В лицата им се чете любопитство, изкиприли устни, нещо тихо си шепнат помежду си, бързат да видят какъв чеиз са приготвили на Донка и с благоволение пристъпят прага на Хаджи Велка. На чардака ги посреща Евра Велковица и въвежда хаос в одаята.
- А, какъв чеиз са наредили! Очите ти да се ненагледат на хубост!
По широко отворените врати на мансардите са окачени джамфезени фистани, едни от други по-хубави и по-шарени. Върху тях неизбежно нахвърляни пъстри свилени одежди. Четири отворени сандъка, пълни като гюле с какво ли не! Погледнеш по масите и миндерите, гледецът ти се взема от атлазените юргани, покривки, възглавници от бял и небесен атлаз. Четиридесет чифта чехли от кадифе и атлаз, везани с гюлове и карамфили и петдесет бохчелъка за дар, увити в скъпи свилени шамии. Жените с любопитство разгъват бохчалъците, червени гюлове сякаш са цъфнали върху белите памуклии чорапи, предпазливо попипват тънките, плетени като от паяжина риза, обшити с широки кенари.
- Ех, да ти е свидно да облечеш такава риза, но има и такъв дар, нека ти краси сандъка и да го погледнеш и му се порадваш от време на време, стига ти. Пък ако ти се случи набързо да жениш щерка у харен сой, току-виж отсрамила си се с най-хубав бохчелък пред свекърва.
Но най-хубавото нещо в чеиза е сакото янаклия. Гледаш го, гледаш, пък очите ти не се отвръщат от него! Черната му чоха на дълги като джам свети, подплатена със самур, а жълтият, като току-що отсечена лира янас около шпата, от дъхът ти трепери и се люлее като буйна и високо изкласила нива.
Жените с часове разглеждат чеиза и се чудят как е могъл Хаджи Велко и на шестата си щерка тъй да устои!
Ето, че навлизат в двора двете зълви на Донка - Катинка и Руса.
- Добре дошли!
- Добре дошли!
И весело ги посреща Ерва.
- Как сте? Как е светот, сваката?
- Добре ви найдохме, сваке! И много ви здраве от майка, татко и момчето, всички зълви, девери и етърви - изреди Катинка.
- Амин, да са живи и здрави! - благодари Евра и ги въведе в хаос одаята.
Руса, онемяла от възторг, дълго разглежда чеиза и се обръща към Евра:
- Сваке, чухме, че много хубав чеиз сте приготвили, и все из ръцете на Донка, но това, що гледахме, е чудо и приказ!
- Ех, гледахме както на другите, и на нея да е прилично, пък Донка от шест години е почнала. Днес дантела оплете, утре чорап, а и разбоя нея си чекаше.
- Ех, сваке, нали знаеш, женска челяд, само с работа домилява на мъж и свекърва.
- Сбогом, Евро, сбогом! - чуха се гласове от чардака.
- Прощавайте - извини се Евра и излезе да изпрати гостите.
- Четири снахи имаме, но нито една не ми донесе такъв чеиз - възхити се Руса.
Катинка тихичко й пошепна:
- Както е куска и с модри очи, ако няма такъв чеиз, кой ще я вземе!?
- Право да си говориме, сестро, Донка не е хубава, но е кротка и работна, таман като за наш Гйошо.
Гостите се разотидоха един след друг.
Слънцето попреваляше.
Пред портите на Велкови изтропаха четири файтона. Десетина по-млади и по-стари девери, облечени в празнични премени, скочиха от файтоните, навлязоха в двора, високо и весело се провикнаха:
- Хей, девери ви идат да вземат чеиза, а в неделя невястата.
Велковица, Донка и дружките й, що бяха дошли за моминото хоро, наизлязоха по чардаците.
- Заповядайте, добре дошли - ги посрещна Велковица.
Деверите, засмени, на два чекора взеха шестте стъпала, целунаха ръка на Велковица и насядаха по миндерите.
- Брей, зайде слънце, па е жега! - рече Милан Ванов и хвърли феса на земята.
- Ами, време му е, синко. Петровден чакаме - отговори Велковица.
Донка с пълен диск черпи ергените, те си вземат от бялото сладко, сухото грозде и топлите леблебии, па вдигнаха чашите, чукат се и благославят:
- Да са живи момчето и невястата - и изпразниха чашите до капка.
- Амин, и на ваша глава - благослови Велковица.
- хайде, време е да товарим чеиза - подканиха неколцина от деверите и навлязоха в хаос одаята, изнасят един по един тежките сандъци и ги наместят на файтоните. А момичетата тъй хубаво нареждат върху сандъците фистаните, бохчалъците, юрганите, възглавниците, че където минат файтоните да знаят кои моми са ги нареждали. Велковица грижливо попомества възглавниците, ту някой бохчалък, или поправя гънките на фистаните, но сакото янаклия нареди тя на първия файтон - то, разбира се, трябва да е на челно място. Понамята предниците му една до друга, разпери ръкавите, па го милно гледа, сякаш Донка го е облякла.
Милан Ванков открадна китка от ухото на Марето Дончева и й пошепна:
- Маре, душо, ти моя ще бъдеш.
Марето забужури бузи и като сърне се стрелна към двора.
Милан нахлузи феса ниско над веждите, поклати глава след нея, смеейки се.
- Ех, Маре, Маре, виждам, вече е време да изпратя стройници, - и скочи на стъпалото на файтона.
Наскачаха и другите девери по стъпалата на файтоните, файтонджиите плеснаха камшиците по яките гърбове на конете, те с мъка запристъпяха, проточиха шии напред, удариха няколко пъти с копитата си, под които изпущаха искри, ускориха стъпките си и след малко с мъка понесоха натежалите файтони из стръмния калдъръм нагоре.
Велковица им поръчва да носят много здраве на свакята, свата и цялата им рода. деверите, засмели се до уши, не откъсват поглед от момичетата, намигат им, махат с фесовете и викат:
- Ще носиме, ще носиме.
Донка и дружките й дълго гледаха отдалечаващите се файтони, обагреният чеиз от слънчевите лъчи изглеждаше като пъстри пеперуди, които хвърчеха в далечината.
- Хайде, хадета да си направиме - рече Велковица и влезе в двора.
Савето Юрданова е с майка и татко, тя кърши погачата, топи късчетата в мед и поднася на Донка и дружките й, сладко ядат и още по-сладко си приказват. Задяват се. а щом нещо шепнешком каже дяволитата Родна Рашанска, общ и силен смях екна. И пак задявки, и пак смях до Бога.
Родна скочи, запя, хвана Донка и поведе лудо и кръшно хоро. А Донкината майка милно гледа свидната си рожба и си мисли - чедо, девет месеца го носиш, отгледаш го, радваш му се и учиш на всичко, да знае, да се не посрами един ден пред зълви, девери, етърви и ще ли догоди на свекър и свекърва? И изведнъж дойде някой, вземе ти го и отведе в друг дом, не знаеш какъв е, не е китка да го помиришеш…
Очите й влажнеят, захлипа, извърна глава, па скришом бърше сълзите си, да не я види Донка, да не й помрачи радостта - нека се весели, че един път се в живота момино хоро играе.
В този миг се зададе от портата Маца стройницата със сакото в ръка. Евра трепна и сякаш я нещо преряза. Момичетата, дето скачаха, там се и заковаха. Разтури се хорото. Маца набързо изкачи стълбите, подаде сакото на Евра и рече:
- Чеизът е по волята на свекървата, но янакът около шията на сакото не е като на Хаджи Нановата снаха, според както сте си говорили. Онова сако чини десет лири, а това осем лири. Страшно сте я разлютили с тая простъпка, страшно. И ако не поръчате сако със същия янак, сватба няма да има.
- Като изпратихме чеиза, забравих да сторя хабер на сваката, че Арсо кожухарят нигде в града не можал да намери янак като на Хаджи Нановата снаха - продума някак си виновно Евра, отиде в одаята, след малко тури две лири в ръката на Маца и меко добави:
- Мацо, носи двете лири на свакята и да прощава, че много сме я разлютили. Знаеш, като пред сватба, сбърках се и забравих да спомена за янака. Хора сме, стават грешки. Слънцето, що е слънце, не може да огрее навсякъде.
Маца пусна двете лири в дълбокия джоб на фустана си, взе сакото и на сбогуване промълви:
- Евро, Господ да я връти на арно Генчовица.
- Амин - отвърна Евра и се прибра в одаята.
Не се мина час, Маца влезе в одаята, остави сакото и двете лири на миндера и рече:
- Генчовица заръча да се погрижите за янак като на Хаджи Нановата снаха, защото сватбата няма да стане в неделя.
- Що ще правиме, като няма от същия янак! - промънка съвсем разтревожена Евра.
- Сестро, и аз това й думам - с какъв сой се сродявате, дават ти и двете лири, помисли, срамота е и защо го правиш това чудо? А тя троснато ми отвърна - мое знаене…
Уплашената Донка бе изпратила за татко си в дюкяна. Велко дойде и разтревожен запита:
- Какво се е случило?
Евра със сълзи на очи обясни за сакото.
Велко слуша разплаканата Евра, дълго се разхожда напред-назад, защрака бързо броеницата, навъси гъсти вежди и сърдито отсече:
- Генчовица ни връща сакото, но ние ще й върнем пръстена.
- У-у, жив да си, Велко! Той кир ли сакаш на сойо да си го турниме! Бадем шекера е вече изпратен по целия град, помисли - още две дивочиня имаме, кой ще ги вземе!? Пък и Донка не ни е хубава като другите. Куска е и с модри очи - завайка се Евра.
- Ако е куска и с модри очи, чадо е, не е гюбре я! - отсече Велко.
- Велко, Велко - продължи разплакана Евра. - За връщане и дума не може да става, ами измисли како край да се найде.
Дълго мисли Велко, поклати загрижено глава.
- Слушай, евро, всякога съм ти взимал думата, но помисли - след като дадохме най-хубав чеиз и наръчаните от нея петдесет бохчалък дар за нейната рода и двете лири, дига тия срамове - знай, лоша жена е Генчовица. И ако си го дадеме чедото там, ще ни го пороби и почерни, па може и година да не изкара. Пет щерки и трима сина сме задомили, почити и уважение си имаме между сваки и сватове, сбираме внучина на трети ден и кръщение, служба кога си служим, всички ще ни дойдат и почетат - нели за радост челяд гледаме. А радост няма да видиме от Генчовица, ни ние, нито чедото ни. Ех, не било късмет! - обърна се към Донка и заповяда: - Извади пръстена, по-добре три дни да жалиш, отколкото цял живот да църнееш.
Евра знаеше, що каже Велко, казано е. Прежълтя, олюля се и се просна на земята. Уплашен, Велко я взе на ръце, положи я на миндера, плисна я със студена вода, даде й от билката с тревите, седна загрижено до нея, пое слабите й, почти изстинали ръце, гледа пребледнялото като платно лице и си мисли - с нея ми е весело и всякога къща пълна и отворена. Каква погажба, какъв век прекарахме, че Генчовица не е човек - не е, но ако я изгубя…
Велко изпрати бързо за Арсо. Онемялата от скръб Донка тихо плачеше в краката на майка си.
- Моята работа е вече свършена у вас, защо ме викате? - провикна се от вратата запъхтеният Арсо.
- Остави се, Арсо, остави се, отровени сме всички - рече Велко и обясни за сакото. - Още сега трябва да тръгнеме за Щип и намерим янак. Като на Хаджи Нановата снаха.
- Другари сме от младини, няма да ти откажам. Но още не е утихнало от преминаването на четите. Скоро и страшно е, Велко, огин е…
- Че е страшно и огин, огин е… - отвърна загрижен Велко, въздъхна. - Ех, Арсо! Разпятия… Разпятия.
Погледна изправената на крак вече Евра и сакото и горчиво се пошегува:
- Ех, Арсо, Арсо… Един огин е друго, а между два огина…е съвсем друго.
- Досега повече от триста сака невестински съм шил, но такова чудо като Генчовица не съм видял. Току да тръгваме, додека съвсем не се е стъмнило - рече Арсо.
- Щом имаме женска челяд, всичко ще видиме. Затова и стрехите плачат, кога женско се роди - рече Евра.
Велко и Арсо се сбогуваха с Евра, метнаха се на конете, като обещаха да се върнат преди първи петли.
Отдавна се беше стъмнило. Никакъв шум не се чува по чардаците и двора. Лампите една след друга угасваха, градчето потъваше в мрак. Евра запали кандилото, прекръсти се, слезе по стълбите и приклекна зад залостената порта с тежка канджа.
Първи петли пропяха.
Вече трябваше да си бъдат вкъщи - помисли си Евра. Небето бе посипано със звезди, но е тъмно като в рог. Мисли, една от друга по-страшни, взеха да я навяват… Нейде далече се чу мързелив кучешки лай и конски тропот. Евра нададе слух.
- Те са, сладки Боже, те са, сладки Боже, обичал си ме.
С едната ръка леко приповдигна канджата, а с другата хвана резето да им отвори веднага, щом чукнат и лепна око на извадения чвор…
Разярена башибозушка потеря профуча към чаршията.
Втори петли пропяха.
- Боже, още ги няма - въздъхна Евра и загледа молитвено нагоре. Една звезда падна и се заби в земята, след нея втора. - На кой ли душата литна? - Изведнъж черна мисъл й премина. Тя вижда как й носят Велко труп. Студени тръпки я полазиха, скри глава в ръце, тихо заплака и зареди:
- Жива да не съм, що си го пуснах домакинот по тия страхотии. Дали не затворих две куки за един янак?
Вдигна нагоре разплакани очи и замоли:
- Господи, ни сватба, ни янак сакам, само здрави и живи да се върнат. Велко, Велко, златен дирек на кукята!
В този миг се чу далечен конски тропот. Евра притаи дъх. Тропотът се приближаваше. Пред портата се чу весело цвилене.
- Велко, ти ли си?
- Яз сум.
Евра бързо отвори портата и нетърпеливо попита:
- Велко, носиш ли янака?
- Носиме, носиме.
- Ех, премислих ве с Арсо, изплаках ве.
В горната одаичка Велко извади янака от дисагите, разтърси го, погледна евра.
- Е, що ще кажеш?
Евра, онемяла от възторг, дълго гледа янака, попипва го.
- Досега такъв янак не съм видяла.
- От кожар на кожар тропахме посред нощ, сал да намериме най-хубавия янак, та не да го хареса Генчовица, ами и да се засрами от простъпката си - рече доволен Велко.
- Разбира се, хубав ще е, като даде четири лири - обади се Арсо, седна кръс нозе на миндера, понамести очилата на носа. - Да почваме, че щом съмне, трябва да изпратиме сакото, за да тръгне сватбата.
Взе янака и почна да го крои.
Велко седна до него да го разприказва, а Евра час по час поднасяше кафета да ги раздрямва.
Зазоряваше се. Първите слънчеви лъчи обагриха върховете на тополите. По комшийските дворове се чува тракане на налъми и весело звънтене на млади котли и гюмове.
Арсо направи последния бод, вдигна глава, протегна се и доволен продума:
- Конецът често се завързваше, свекървата много ще хареса янака, а невястата с мерак ще носи сакото.
- Дай Боже да го хареса, да се покрият срамотиите, що вдигна - рече Евра, взе сакото и отърча рано-рано при Маца стройницата и веднага я изпрати при Генчовица, като не забрави и многото здраве.
Неделя следобед е. В църквата игла няма где да хвърлиш от сватбари, а каква е жега! Кое от петровденското слънце, кое от запалени свещи, народът не може да си намери място. Едни влизат, други излизат, бършейки с червените кърпи оросените чела.
Най-после почна венчилото.
Всеки се вреждаше около младоженците. Поп Георги отвори евангелието.
- Венчават ся раб Божи…
Генчовица се промъкна през кумовете със сакото в ръка.
- Невясто, облечи сакото!
Всички я гледат изумени! Кумата се обърна сурово към Генчовица:
- Сваке, не стигат ли страховете, що вдигна у петако пред сватбата, сега пък невястата да облече сакото! На тая жега, на тоя изгор! Едвам изтрайваме, и защо го правиш това чудо?
Генчовица, загледана в сакото, се усмихна и доволна отвърна:
- Защото сакам и сакото да биде венчано!

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 518, 4.06.1941 г.