ЛУНЕН ЛЪЧ ПРОНИКВА В НАШТА СТАЯ…
***
Лунен лъч прониква в нашта стая,
каца в малкото панерче с плодове.
И на вино и на мед ухае
в тези първи нощни часове.
Ти стоиш свенлива, полугола.
На пердето - кацнали звезди.
И цветя - на масата, на стола…
Но това е спомен отпреди!…
ПОРЪКА КЪМ БЛИЖНИЯ
Сняг вали от кичестата круша -
едър, ароматен, майски сняг…
Поседни до мене и послушай
как се ражда новият рояк,
как се стрелва, как бучи, как стене,
как превзема слънчевата вис…
Поклони се, паднал на колене,
засвири на тънък крушов лист!..
***
Росата пада. Облак празен, объл
суши високо паяжинната си дреха.
Чер кос до зрънце грозда е озобал.
Горите дребни да жълтеят взеха.
Кон подскрижен по хълма лудо бяга.
Гори тревата… Потъмнява вира…
Един човек за дълъг път се стяга.
Дошло е времето му да умира!…
***
Безбожно време - мрак и студ.
Кога ще съмне? Вятър свири,
събаря плетища и лют
се блъска в черните баири.
Навярно ще докара сняг…
и като в приказна картина
Ще видя - в падналия мрак
човек по прясната пъртина…
***
Болнаво детство - беднота… Нима
то в сънищата се повтаря?
Клечи пред прага кучката сама
сред заесенените простори.
Но чувам лай…Пристига мама - знам.
Отваря тя и в стаята нахлува
светът - от край до край - познат, голям…
Край мене всичко пей и тържествува
и си върви по своя ред…Дими
запалената печка. Топло става…
А вън дъждът нестихващо ръми
и все по-чер, по-силен продължава.
Баща ми щом отръска вън кожух
и щом до мене легне морен - вече
аз целия съм зрение и слух
за новини от близко и далече.
Над Африка бушува страшен глад.
В далечна Азия - без съд избити.
По улиците на прехваления свят
бездомни хора ден и нощ се скитат. -
Все новини за хляб и за живот…
Ръми дъждът., ръми неудържимо.
А вън клечи на каменния под
и дреме кучката…
Започва зима!
ДЪЖДЪТ И МАМА
Дъждовен облак слезе морен,
обгърна стария ни бряст
и от прозореца отворен
видях в следобедния час
как се усили, как заплиска
внезапно рукналия дъжд.
И майка ми - добра и близка,
прогони в къщи изведнъж.
Но ето, слънцето се сепна
от своя сън и със лъчи
по локвичките в миг потрепна,
от там - във моите очи.
И пак я зърнах сред лехите
със зеленчуци и цветя,
със слънце, слязло й в косите,
отново да копае тя.
В ПЕЩНИКА
Ръждиво гвоздейче в стената.
Венец нагъсто сплетен лук.
Синия стара - по средата.
Трикраки столчета от бук…
Позната мила обстановка.
На мама сякаш тук е раят.
На хляб, на билки тук ухае…
До огъня все мърка котка…
Навънка Шаро нервно лае.
По клоните подскача кос…
Това е мойта
царска стая.
Тук
властвам
Аз
макар
и бос!
БАЩА МИ ВАДИ МЕД
1.
Аз познавам баща си. Беше
много строг, ала беше добър…
Под лозниците ни струеше
дъх на грозде. Пъстрият кър
зад плета ни ухаеше близо
на ливадски цветя и смола…
Един ден го ужили през ризата
сърдита пчела.
И от нищо и никакво жило
поболя се. И дълго така
загубваше своята сила
дясната му ръка.
Но му мина…
2.
И сега, когато залезът влиза
в къщата му, става тих.
Мести кошерите до прага,
близо
да са, както думите в стих.
Малко вярва на мойто изкуство -
повече на пчелите вярва той.
И понякога бащиното му чувство
преминава в уловения рой.
Обикаля тръвната,
чака всяка млада пчела цял ден.
Навежда се, брои ги,
сякаш
цял във пресния мед потопен.
Изправя се, разбрал, че ме няма
вече толкоз години наред.
И че всичко това е измама,
освен пресния мирис на мед.
И притихва…
3.
Баща ми внимателно вдига всяка
рамка с поглед благ.
Своята власт така постига
над ограбения рояк.
Кацат по него пчелите сърдити,
а той ги гали с перо.
И се радва на пълните пити,
по тежки и от сребро.
И нещо дълго им говори…
уверява ги може би,
че и те като всички хора
си имат съдби.
И към къщи пътува…
4.
Между полюси и пространства,
край измамни чудеса
откога вече странствам
нещо хубаво да му донеса.
А в това време баща ми
сяда до кошера - чака той
една нова пчела, млада,
да поведе новия рой.
И след него с тръвна голяма
да поеме … Така нашия двор
се заселва със кошери само
и се чува само техния хор.
Замирисва градината ни тогава
на акация и слънчоглед.
Нещо хубаво с мен ако става -
знам,
баща ми пак вади мед.
И живее…
1968
***
Не се възрадва ни за миг сърцето,
достигнало върха обледенен…
Лежи наопаки светът мъглив над мен
и клоните са корени в небето…
А колко път, а колко лазене нагоре…
А колко лазене по колене…
И за какво? За слава ли? Поне
да виждах слънце, стоплило простора…
А то - като часовник спрял - живота…
Добре, че виждах - долу мравуняк
от хора, тръгнал -
в кръв
и прахоляк
нагоре,
къмто моята Голгота…
НА МАЙКАТА РОДИНА
Зелена, плодна равнина,
окъпана от слънце лете,
свежена с росна ведрина,
притоплена от снеговете! -
Живях тук честно сред жита,
щастливо крачех под простора
и селската ми доброта
сближи ме с толкоз
много хора.
Че аз от първите си дни
обикнах всичко по земята.
О, мои пъстри равнини
на Мизия сред необята.
Щастлива винаги бъди
земя на равнини, балкани!
Земя, която ме роди…
Земя, която ни отхрани!
