Добрин Василев

Като производ на човешкия дух, на човека, който има сърце, душа, разум и съвест, изкуството е винаги отговор на някой нравствен въпрос. Винаги в основата на едно произведение на изкуството - стихотворение, драма, разказ, роман, картина, ваяние кога по-явно, кога по-мъчно забележимо, лежи разрешението на една нравствена, етична, на човешкото съзнание, задача.

Много неискрено е твърдението на ония, които твърдят, че тенденциозността на изизкуството, тендиозното изкусгво не било изкуство и било за отхвърляне. Във всяко художествено произведение има една тендеция, едно тежнение, един доказ. И трябва да има. Защото изкуството не може да не бъде освен средство, не цел, средство за човешко осъзнаване, за човешка култура.

Във всяко художествено съчинение има едно „да бъде или да не бъде”, около което се нанизват съдбите и участите на героите. Лошото в така наречените тендециозни произведения е не че те са тенденциозно написани, а че са лошо написани, неумело е прокарана тенденцията, нехудожествено е изпълнението.

То е затуй защото авторът не е съумял как да изложи своята мисъл, своето разбиране, както твърди немският художник Анзелм Фойербах „че всички стихове са добри, а само скучният е лош”.

Няма ли изобщо идея, задача, отговор на въпросите на човешката съвест и жажда за правда и свободно развитие, в едно художествено произведение, то ще бъде вяло, безсъдържателно, бледо. Близо или далеч не отговаряйки на една нравствена мисъл, произведението на кое и да е изкуство ще е ненужно, ще е забава, не ще трогва, не ще привлича.

Произведенията на Вазова затова бяха повсеместно разбрани и възприети всецяло защото отговарят на търсенията на нашето общество през цели пет десетилетия на една епоха.

Разказите на Йордан Йовков „Серафим” и „По жицата”, над които са плакали толкова български очи, вълнуват и са възприети завинаги, защото са доказ на едно голяма идея за човещина, на една грамадна човешка мъка, от която човек е искал винаги да се освободи. Тоя начин за освобождаване от тая мъка е който завладява и ще завладява винаги човешкото съзнание.

И така нататък с много други произведения от нашата художествена литература („Да бъде ден”, разказите на Ел. Пелин, на Светослав Минков, стихотворенията на Ботйова, Траянова и др.)

Има епохи, когато тия задачи се отнемат от изкуството и то изкуствено се направлява и тласка в други посоки. Тогава то е изкуствено изкуство, то остава незнайно, временно, никой не го ще, не преминава границите на назад, който го е създал, макар и той да е велик, не излиза от кръга на приятелите на автора му.

Народите, людете не търсят такова изкуство. То може да им бъде наложено, но то не стопля, не грее, само свети, натруфено, но безсъдържателно.

Голяма част от нашата съвременна литература е безплодна, защото не разрешава големите въпроси, които вълнуват българската народност и държава - борбата за независимост, свобода и обединение, устрема за сносен живот, за устояване националните достояния, за полет към бъдещето и срещу голямото намаление на раждаемостта, което е най-страшната пакост, пред която може до бъде изправен малък един народ, големите въпроси за справедливост, здрав и етичен личен, душевен и физически, обществен живот и т. н.

Тая литература не увлича, народът не я знае, май не я търси. Тя е скучна, както и скучен е изобщо съвременият театър, защото е престанал (не по вина нито на артисти, нито на режисьора) да бъде отвор на големи нравствени задачи и идеали.

Изкуството се създава от човека и то трябва да служи предимно на човека, на тоя човек, чийто усъвършенствуван живот е крайна цел на битието и цивилизацията, на човешката човещина.

в. „Завой”, г. 1., бр. 3, 1 юни 1939 г.