Недялко Чалъков

Помня я от студентските ни години, когато бяхме в първия випуск на Великотърновския университет /тогава ВПИ/. Невисоко на ръст момиче, косите му „с цвят разкошно-житен”, умно и добро, с будна душа. И с поетични заложби.

Често я виждах да се усамотява  на хълма Света гора - долу течеше Янтра. Къщите на древния Търновград, накацали една върху друга, се оглеждаха във вековните й води, а момичето се взираше очаровано във водния град…

Родена е през февруари 1943 г. в Плевенското село Божурлук. Тя е само на  седем години, когато семейството й се преселва в гр. Свищов. От малка обича да чете книги и стихове от големи български и световни поети.

Тя имаше по-голям кръгозор от нас, селските момчета, малко недодялани, малко по-различни от останалите, с първите си поетични опити. Но независимо от това, ние поставихме началото на тъй наречената по-късно „Търновска вълна”, в която се изявиха много талантливи поети, минали през аудиториите на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

В предговора на поетичната антология „Търновград”, на която съм съставител, поетът Иван Серафимов я споменава: „А Калина Ковачева?… Горчивите, тъжни многосрични редове от стихотворенията още от студентските години с времето стават все по-кратки и по-лаконични. Като в стихотворението за онова писмо до нейните мъртви баща и майка, което трябва да им занесе… сама.”

Когато сложихме началото на студентския вестник, проф. Александър Бурмов - тогава ректор, му даде името „Наука и труд”. Не го харесахме. Нямаше поетична образност в заглавието, но така остана. Главен редактор бе проф. Пеньо Русев, а аз помагах в списването му. Калина участваше в редакционната колегия.

Публикуваше често стихове, които ни впечатляваха със своята искреност и болезнено усещане за света. Повечето бяха с интимна тематичност. И това беше обяснимо за всички млади поети, които се вълнуваха от любовта. Едно такова стихотворение бе публикувано в броя от 16 април 1965 г., което тогава ми прозвуча като  предопределение:

Сто пъти ще сгреша, но ще намеря
зърното на една велика истина.
Сто нощи ще се тровя със неверие,
за да направя вярата си чиста.

Сто пътища на кръст ще ме разсичат,
за да се слеем с едного завинаги.
Сто погледа ще мамя, че обичам,
но с един не можем се размина.

………………………………………………

Не се страхувам - ти раздай ме цялата.
Живот - на птиците, земята, времето, -
ще съм богата с туй, което дала съм
и ще съм горда, че от мен си взимал!

„Откровение”

Калина Ковачева беше и Зам.-председател на студентското научно изследователско и художествено-творческо дружество. С нея участвахме в Националната конференция на младите творци, която се състоя през май в София. По този повод написа статия в студентския вестик.

„Тази конференция - изтъкна тя, няма да направи никого писател и през време на няколкократните си заседания няма да утвърди изведнъж ничие име. Естествено е, че няма да излезе с рецепти за бъдещото развитие на младите автори. Никой не очаква това от нея. Но срещите с известни наши писатели, критици, срещите с широката публика, оценките на направеното досега, ще бъдат от полза и  за тия, които вече са издали първите си книги, и за ония, чиито имена познаваме от страниците на вестниците.”

Много пъти съм участвал с нея в литературни срещи и четения. Представяха ни във вестници, списания, сборници. Литературният кръжок в университета извоюва свое име и авторитет. В архива си открих  заповед № 924 от 10 ноември 1966 г.: „Разрешавам на група студенти - млади поети, от специалността „Българска филология” да ползват служебен автобус и двудневни командировки за литературни четения в с. Алеково и гр. Свищов”. Заповедта е подписана лично от тогавашния ректор - проф. Станчо Станчев.

В списъка бяха включени 27 поети, между които и Калина Ковачева.

Най-голямата аудитория в Стопанска академия „Димитър А. Ценов” в Свищов бе изпълнена докрай, от студенти и преподаватели. Те проявяваха голям интерес към нашето представяне, към поезията ни. Някои от нас изкарваха повторно да четат стихове. Винаги последна оставяхме Калина - нейната лирика звучеше силно и вълнуващо. И пленяваше всяко сърце.

Поетичните ни изяви се множаха. По това време имаше излъчване на наши стихове по Българското национално радио. Директорът на Селскостопанския техникум в с. Карайсен - Раянов, слушал предаването. Много му харесало и ни изпрати покана за гостуване.

Толкова сърдечно ни посрещнаха тези хора, че е трудно да разкажа всичко. Беше от ония невероятни срещи, които се помнят цял живот. Пред ученици и учители четохме свои стихове. Докоснахме сърцата им, защото ни засипваха с въпроси. Питаха за всичко, интересуваха се от поезията. И отново Калина беше в центъра на вълненията.

И както птиците излитат от своите гнезда, така и ние, завършвайки висшето си образование, поехме пътя на раздялата.

Три години по-късно случайно видях отпечатана първата стихосбирка на Калина Ковачева. Прочетох я с най-голямо удоволствие на един дъх. Бе озаглавена „Трябва да те има”, с предговор от големия български поет Александър Геров. В заключение той отбелязва: „Но не отделни картини и образи са цел на Калина Ковачева. Тя се стреми да изрази същността на своите мисли и преживявания и успява в това. Нещо много българско, земно, жизнено има в нейните стихове. Нещо спецефично нейно, което трябва да се насърчава и развива, за да се родят още по-хубави, по-дълбоки, по-проникновени, по-идейно ясни и по-вълнуващи стихотворения.”

Аз поех своя път - учител, разпределен за три години в Лудогорието, а Калина Ковачева избра столицата. Довери се на своя талант. Работи в редакцията на в. „Народна младеж”, сп. „Лада”, сп. „Пламък” и др.

Не бяхме се виждали от години. Когато подготвях през 2008 г. поетичната антология „Търновград” исках непременно да включа и нея. Трудно открих адреса й в София. Разбрах, че работи по няколко часа в сп. „Пламък”. Подбрах стихове от книгите й с библиографска справка и с едно кратко писъмце ги изпратих на адреса. Дори се пошегувах, че не сме се виждали цяла вечност и сигурно ме е забравила. След няколко дни тя ми отговори:

Скъпи Неделчо,

Получих писмото ти. Много му се зарадвах. Искрено ти благодаря. Помня те, разбира се. Много и приятелски. С обич, разбира се. Но ти го знаеш.

Изпращам ти бележката с моите корекции. Последната книга, за която ти пиша „В планината на голямата маймуна” е издание на „Пламък”. Ще излезе до края на септември. Ще е хималайска проза. Ще ти я изпратя. През септември във Франция излизат 35 стихотворения в книга. Мисля, че преводите са много добри.

Иначе за сега общо взето съм добре, само дето преди година си повредих очите. И сега пиша, а не зная какво.

Всичко добро ти пожелавам. Ти си добро момче и го заслужаваш.

Калина

Когато прочетох некролога за смъртта й, стана ми не само болно, но и много тъжно. Бях й обещал, когато отида в София да й се обадя, за да се видим. Изпуснах този момент. За това пиша тези редове. Нещо като прощално, в нейна памет.

Талантливото перо на Калина Ковачева остави над десетина книги с поезия и проза. Тя беше изключителен човек, с рядък характер. Четири пъти е включена в националния отбор по алпинизъм до Хималаите. Сама изминава 550 км. през 1988 година в най-високата пранина на света. Води я предизвикателството на тези далечни върхове, до които тя се извиси. Както в своите книги.