ТАСОС
Велика безбрежност на морски ширини! В някакво стихнало и мълчаливо очакване спи морето. Сив есенен ден потиска земята в нерадост и скръбно примирение. Слънцето не прозира никъде. То сякаш стопява своите лъчи в тежката печал на свисналите мъгли.
Променлив вятър духа откъм морето. В него има нещо ледно и сурово, - като че ли той носи със себе си пустинната самота на отвъдхоризонтните далечини, гдето се е родил. Посърналите листа дори, които капят върху влажната пръст не са тъй печални. Малко радост вее само от зелените смоковници.
Всичко има вид, на дълготрайна призрачност. Сякаш онова, което обгръща окото е само отблясък, а не една реалност. Може да се мисли, че времето е прекъснало за миг своя равнодушен и равен вървеж и през заристите завеси на пространството, съдбата откроява предвечната и неизменна същност на нещата.
Властта на човека не беше още родена и ничия сянка не петнееше лицето на земята, закрито от пари, като в деня на сътворението. Това, което ставаше, подчиняваше се на някаква строга й загадъчна необходимост, която, скрита зад тъмните кулиси на вселената, управляваше земните работи, привързани с невидими нишки за пръстите й.
Внезапно, на далечния хоризонт, там де морето се сливаше с небето, мъглите се разкъсаха. Дълга ивица, обагрена в ясно-жълто отдели водата от въздуха. Облаците почнаха бавно да се вдигат нагоре, плътни и тежки, като огромна завеса. Тук там само малки облачета тежнееха назад, сякаш обременени от морска влага, която бяха всмукали.
Колкото по-високо се вдигаше завесата от мъгли, толкова по-жълт и широк ставаше хоризонта. Като че ли там, отвъд него, се раждаше нов свят и неговата младенческа зора огряваше земята с кехлибарена светлина. Между сребристо-синкавото огледало на морето и сивата пелена на облаците, небето развяваше жълто тържествено знаме.
Ала някакво неизвестно тяло, обвито в мъгли пресичаше хоризонта. Само най-долната част от него, обградена в цвета на измито индиго, изпъкваше ясно и рязко очертана, като основа на театрален декор. Наежени враждебни облаци, отрязани долу в идеално права линия, обвиваха главата му в своя сив мокър плащ. Като чудовищен зъб, израсъл из глъбината на морето, то бодеше висините.
Пелената от мъгли продължаваше да се качва нагоре полека, но безспир. Тя извършваше това сигурно и точно, сякаш наистина някъде от звездните пространства на вселената я дърпаше тънка, невидима жица. Под нея се откриваше все същото жълто небе често с тревожен светлик.
Ала в един миг по него почнаха да се плъзгат леки оранжеви отблясъци, после те се усилиха, сгъстиха се и като че ли невидима четка ги прибра изведнъж назад в една точка, там изплува слънцето - някакво безформено, ясно вълмо.
Вятърът се усили. Пясъкът на брега се поръби от пяната на вълните, като лъкатушките на тънка дантела. На места, през облаците запрозира чисто, гълъбово-зелено небе.
Идеше може би буря…
Пелената почна да се гърчи, по нейното лице се явиха едри шупли, като у престоял сняг, а после изведнъж всичко това се разтопи, всмука се сякаш обратно от водата и само дълги, тесни езици останаха там да се веят, напомнящи изкъсани корабни платна.
Върху чистия фон на небето, изплувал из морето, изпъква един вълшебно хубав, гигантски остров сапфирно-синкав, с върхове огрени от залязващото слънце.
Това беше Тасос.
сп. „Морска библиотека”, бр. 7, май 1923 г.
