Денка Илиева

В памет на родителите ми

Откога се канеха да опитат.
- Ще си облечем новите дрехи и ще легнем - казваше баба Севдалена.
Дядо Атанас се мръщеше:
- Абе, то тъй ако ставало.
- Що да не става - отвръщаше му старата, - човек само да не рече…
И двамата бяха стари, прегърбени. Много стари и много прегърбени. Доскоро бабата броеше годините си - беше родена по малка Богородица. Дядо Атанас хич не се мъчеше да си спомня годините - колкото са, толкова!…
Живееха самички. Къщата - е, можеше да издържи още някоя и друга зима. Керемидите само трябваше да се прередят. Одаята, в която живееха, беше топла и опушена. Но дворът… Колко лета никой не окосяваше тревата.
- Страх ме е да ида повънка - мърмореше бабата, - ония треви като зашумели.
Старият на няколко пъти взема косата, но ръцете му не я удържаха.
- Що нещо съм изкосил - ядосваше се той.
Бабата и зиме, и лете ходеше все с една вълнена фуста. Много широка фуста, на младини я бе шила. По нея преценяваше колко е отслабнала и остаряла. Всяка сутрин мереше копчето на кръста си.
- Три пъти вече я свивам - оплакваше се, - а като бях млада…
- Като беше млада, всичко ти беше друго - задяваше я старецът.
- И на тебе ти беше друго - отвръщаше му тя.
На дядо Атанас му пращаха цели чували с дрехи от града. Всеки ден обличаше по нещо. Преди, като ходеше в кръчмата, задяваха го там.
- Дядо Наско, каква марка са потурите ти?
- Не потури бе, дънки - отвръщаше той, - на внука са.
- Тъй де, дънки… Американски са май?
- Ами, американски - не вярваше друг, - нали виждаш, пише на тях „Рила”.
- Имам още едни - обясняваше дядото, - по-нови са…
И се захващаха мъжете в кръчмата да обясняват кой кого как е видял облечен. Един от Горицвет го навлекли с полковнически дрехи. Пагоните, всичко стояло. Синът му бил полковник. Вървял си той подир овцете, облечен тъй. А на друг пък пилотска униформа му дали. Карал си каручката с нея.
- Може, що да не може - съгласяваха се, - младите купуват и хвърлят. Не им се свидят парите.
Имаха си дядо Наско и баба Севдалена деца, как да нямаха. И внуци имаха. Но децата са си деца; младите сега се опитват да надвият живота, сетне животът тях ще надвие. И най-важното - искат никой да не им пречи! А и старите - живееха все тъй самички, защото мислеха, че им е по-добре. „Не ща никой да ме командва”, казваше дядо Атанас наперено, е-е, преди години още, когато можеше да вземе косата и да покоси отпред къщата. Хляб им даваха от стопанството, в двора въдеха това-онова - и за деца, и за внуци биля имаше.
Сега животът ги беше натиснал. Можеха само да седят и да си приказват. Но пък приказки не им бяха останали. Открай докрай миналото си го бяха обходили, по няколко пъти. Баба Севдалена си спомняше малка като е била. Как баща й я карал да пасе биволите. И една биволица веднъж се загубила - потънала в джигрите край реката. Колко време минало, докато я намерят. Заради тия биволи не можела да ходи на училище. Като нямало кой да я отмени…
- Кака Мика беше най-учена от нас - казваше тя, - до втори клас по старому
ходела. Затуй и даскал я взе. Хубав човек беше, но късмет нямаше - поболя се млад… И с втория случи - нали дюкян имаше. Тъй съм й завиждала на кака! Не ходеше в къра, седеше в дюкяна. Лицето й - бяло!… И кака Христина си прекара добре живота. Нейният…
- Само ти не можа - прекъсваше я старият, - ни даскал ти се падна, ни нищо.
- То в живота не може да е все еднакво. Един едно, друг - друго - примиряваше се старата.
Но минеше малко време и започваше да си спомня отново:
- Ти, кога те сварих с хоремагчийката! В стаичката… Страшна жена беше! Цяло село жените бяха пропищели от нея. Овъртахте се като котараци…
- Ха, остави сега - махаше с ръка дядото.
- Какво да оставя! Ами аз, щото бяха децата. Мислела съм си…
- Какво си си мислела?
- Да те напусна.
- И къде щеше да отидеш?
- Къде? Щях да намеря.
- Минало всичкото. Времето е река…
- Река, ама на един едно носи, на друг - друго. Аз се бъхтех от сутрин до вечер с кърска и селска работа…
- А аз не съм!
- И ти се бъхтеше, но тоя хоремаг…
- Да съм се напивал? Знаеш има някои…
- Не си се напивал, но имаше защо да ходите. А оная другата, Доротея ли беше името й? Дето идваше от града… Как само пееше и се кълчеше. Боже, жените бяха решили да я хвърлят в Азмака. Черната Стояна ги подтикваше. Жени, казваше, да си спасим мъжете, тая им взема акъла.
- И какво, спасихте ли ни?
- Абе, то… Добре, че сама си замина.
- А ти - вдигаше дядото очи, - не знам ли защо оня бостанджия ти даваше дини.
- Една диня ми дал, голямо чудо - защитаваше се баба Севдалена.
- Не една! Аз нали косях в Петте чучура. Ти минаваше…
- Отивах да прибера магарето…
- И роклята ти се закачи за плетнята.
- Закачи се.
- И оня приближи.
- Приближи.
- И какво ти рече?
- Нищо не ми рече.
- Рече ти, рече ти!
- Да си чул какво ми е рекъл - тръсваше баба Севдалена чорапа, който плетеше.
Дни наред след такъв разговор тя ходеше сърдита и начумерена. Да я обвиняват за нещо, дето не е било!… А подир туй с още по-голямо ожесточение продължаваше да разнищва поведението на съпруга си. Имаше за какво за се хване. Това с кръчмарката беше отшумяло. Укротил се бе Наско. И хайде, нова история. Взели му житото, като ходел на мелницата. Четирите чувала наведнъж. Отишъл да бере гъби в гората и оставил колата. Една горнореченка го завлякла навътре. Те, горнореченките, са все такива. Дебнат само чужд мъж да видят. Нали ходят по реката да белят платно. Събличат се чисто голи. Нито една от тях няма срам!
- Мене ме привардиха тогава - защитаваше се дядото.
- Привардиха те! Защо друг не привардиха?
Имаше много да си казват двамата старци. По цели нощи будуваха и все се наддумваха. Дядо Наско не дочуваше, та се налагаше бабата му по няколко пъти да повтаря всичко. И за хорски срамове говореха, за чужди и за свои беди. Когато падна големият град! Боже, какъв плач!… Цялото село реве като на умряло. А сетне изгоря плевнята на Гоговските. Селото щеше да пламне, ако не бяха я угасили. Три пожарни дойдоха от града. Гоговските бяха богати хора, дворът им пълен с постройки…
За стопанството говореха, за нивите, дето никой не искаше да ги дава. Партийният само ходеше по къщите и привикваха мъжете в общината… Пък сетне народът свикна с общото. Но да беше тъй продължавало! Едни си натовариха колата…
Деца, внуци - всичко минаваше през устата им. Едната снаха такава, другата - онакава…
Баба Севдалена най-често си припомняше моминството. Каква хубава мома била.
- Искаше ме един от нашето село - казваше тя.
- И защо не те взе? - задяваше я дядото й.
- Тате не ме даде. Не бил имотен.
Понякога двамата говореха за политика. Дядо Атанас получаваше вестници от пощата.
- Тия руснаци нещо се размърдаха - сричаше той.
- Кой?
- Руснаците.
- Аха…
След това продължаваше:
- На американците им е добре. Бутат само тук-таме огъня. Ето к’во пише: техният представител…
- Ти остави какво пише, ами иди да видиш магарето. Може да се е оплело. И на прасето трябва да се сложи. Някой ден ще събори кочината…
От болестите си един-друг се оплакваха.
- Тая нощ много ме боляха краката.
- И моите…
- Ще вали - прогнозираше баба Севдалена. - И лястовиците, гледам, много се стрелкат. А пък на Щерьовата черница нали има щъркелово гнездо? Едното щъркелче паднало. Мравките го налазили. Ходих вчера за коприва…
И за други неща още намираха да говорят: за председателя на кооперацията, дето го смениха, за магазинерките, дето крият всичко, за новата учителка, която много крещяла на децата…Уж мъничък беше светът за двамата - колкото от прозорчето на одаята можеше да се види, - а от всичко се интересуваха, всичко знаеха. И радиоточката им помагаше - по цял ден свиреше. Всякаква музика чуваха - май повече народна музика им се слушаше. Телевизора пущаха за новините…
Така вървяха дните. Къщата с всеки изминат сезон се слягаше, сякаш темелите й все повече се забиваха в земята. Ябълката пред къщи изсъхна. Върху покрива на навеса цъфтеше лайкучка. От плевнята основите само бяха останали. А, и на Марко мястото стоеше: едно кюше от яхъра и малко ясла… Какво още беше запазено: кладенецът, макар че коритото отпред течеше, двата чемшира до него, част от калдъръма… Сливите в задния двор още раждаха. Но кой да им обере плода? Трябваше за ракия поне да се ползват.
Дядо Атанас и баба Севдалена не се надяваха, че някой вече ще ги погледне. Навремето като не се насочиха към някое от децата си… Но нали се говореше в село за Поповката? Взе я в града синът й - да я гледа. Един ден сестра й поискала да я намери - на единадесетия етаж чак с асансьора се качила. Жената вече си мислела, че тая кутия, дето се движи нагоре, няма да се отвори. Изохкала, като видяла, че вратата се открехва. Поповката й се оплакала, че откакто я взели, навън не е излизала. На балкончето ходела, но й се маел светът, като погледнела надолу… А пък й се искало да си види зюмбюлите в градината. Синът й все обещавал, че ще я заведе в село… Затуй всеки се плашеше да не стане като Поповката. По-добре сами!…
Сега беше хванала зима. И то силна зима. Снегът беше навалял кажи до покрива. Навесът, кочината - всичко покрито. Дядо Атанас и баба Севдалена къде ходеха? Един хляб за три дена им стигаше. Да забъркат на прасето и овчиците да прегледат - имаха няколко за беля. Марко сам си стоеше до яслата.
Но им беше омръзнало вече да живеят. Стига приказки, грижи за това, за онова…
- Ще си облечем новите дрехи и ще легнем - повтаряше баба Севдалена, - тя, смъртта сама ще дойде.
- Ами ако не дойде? - питаше старецът.
- Ка щяло да не дойде. Ние ей тъй, като запрем да дишаме малко.
- Ами кой ще ни намери?
- Кой, ще ни намери… някой…
Речено-сторено. Дойде този момент. Баба Севдалена отвори раклата.
- Ей тука съм скътала и за мене, и за тебе всичкото, дето трябва.
Дядо Атанас дълго се оглеждаше в новите си дрехи. Гащите му бяха малко широки и ризата изглеждаше халтава на врата му.
- Да не ти стяга - успокояваше го бабичката му, - нека на оня свят ти е широко.
- А има ли друг свят? - пошегува се той.
- Ами попът нали думаше…
- Попът… Като гледам, много не му се вярва на него…
- Хайде сега, няма за попа да приказваме - смъмри го бабата, - ако ще се стягаме, да се стягаме.
Леглото беше завито. Калъфките на възглавниците на цветчета - розови и сини. Баба Севдалена тропа с новите си обувки. Те не са нови, тридесетгодишни са, ама са лъснати. Роклята й е зелена, на дипли - тежки дипли, отдолу с черна кадифяна лента украсени. Престилката й - градина. Косата си я прибрала с тънка кърпа, нанизана по края със синци. Питаше се гердан да си сложили ли, да не си ли сложи?
Дядо Атанас колана на панталона си не можеше да намери. Ха, ето го, на дъното на сандъка. Лицето му е избръснато, пръснал си е малко одеколон. Също, когато отиваше да гласува.
- Другите дали ще са там? - пошегува се той отново.
- Кои другите?
- Ами кои, дето преди нас…
- Аха, иска ти се хоремакчийката…
- Що да не, биваше си я жената.
- Чумата да те тръшне, дето и сега…
- Децата какво ще рекат? - попита изведнъж и съвсем на място старецът.
Бабата малко се замисли. Тя таман оправяше корделата с единствената златна паричка на шията си.
- Нищо няма да рекат - отвърна бързо, - дошъл ни е редът.
- Туй го върни в сандъка - посъветва я старецът за парата, - може някой да го вземе… докато ни намерят. Нека поне на внуците…
Тя се поколеба малко и дръпна края на панделката, която стоеше на врата й.
- Казал съм да ни погребат до нашите - нареждаше старецът. После погледна през прозореца и добави: - Дано времето омекне. Иначе, както е замръзнало, не могат изкопа нищо.
- Ба, като повикат багера.
- Но и той в замръзналото не може.
Продължаваха да се приготвят. Бабата извади от сандъка едно кадифяно елече. Цялото бродирано.
- На Спасовден, на сбора, за последен път го обличах…
- Зъбите трябва да ги оставим - предложи дядото, - защо ни са?
- Знам ли какво трябва. Май че на баба Долапчийка й бяха сложили ченето.
Още малко и щеше да се мръкне.
- Ами прасето ? - сети се изведнъж дядо Атанас.
- Сложи му. И при овцете иди … за последно.
- Ние тука… сега… - засуети се старецът, - сякаш че на сватба… - и слезе по стълбите.
Едва си пробиваше път през снега. Мина покрай кладенеца и зави към кошарата.
Бая време сякаш се забави в кошарата. Бабата се ослушваше и поглеждаше ту към прозореца, ту към застланото легло.
- Свещите тука - нареждаше, - кандилото да не забравя…
Дядо Атанас се върна, побелял целият от мраза. Изглеждаше радостен и доволен. Още от вратата започна да говори:
- Оная черната, с бялото на челото се обагнила. Сварих я да го ближе.
- Ами то… - обърка се старата - няма ли да замръзне. Да беше го взел.
- Ха, турни някое дърво в печката - изкомандва старецът, - да се стопли вкъщи. Аз ще ида да го взема.
Падаше вече вечерта. Всичко се виждаше да белее през прозореца. Само едно петно пред къщи тъмнееше - където снегът беше стопен. И там се показваха главичките на кокиченцата. Цяла леха бяха…