Петър Бурлак-Вълканов

ПРЕД ГРОБНИЦАТА НА ХАН КУБРАТ

Край Полтава гробница се извисява:
там лежи духът на българския хан,
а до него конска сбруя пепелява
и стрели, забодени в съдран колчан.

А къде е той? Кой с него се погаври,
та продупчи в гняв косматата му гръд.
Тука за имане половци, хазари
дебнеха из всеки дол, и всеки рът.

От какви ли краища той бе престигнал
като зов - прабългаринът - хан Кубрат,
че полтавската земя така обикна,
та остана в нея неговият прах.

А къде е челядта му дружна, вярна,
още ли за него тя скърби?
Не търсете конят му: той сам се мярна,
към тревата сочна бегом се отби.

Може би дружината му ей тъдява
се таи сред някой си мъглив завой.
Или Петър Първи славно под Полтава
води там юнаците му вярни в бой.

Може би Кубрат сам сетна сила влива
на войниците пак от славянска рат.
Тая сила тайно скришом се прелива
и събужда винаги в тях дух крилат.

Векове се стапят в пясъчни забрава,
но оставят име, спомен и колан.
И като нетленна памет възсиява
край Полтава българският хан.

***

На Нико Стоянов

Ни майка, ни баща. И празна къща.
Прегърбени дувари. Тревясал двор.
Защо ли тука с болка се завръщам?
Защо ли е печален моят взор?

На кого ли съм нужен в края роден?
И песента защо ли пак скърби?
А знам: земята - майка благородна,
тя ще прежали моите беди.

А помня: майка ми, баща ми гордо
издигаха ме до небесата чак.
И като птица литвах във простора
с разперени крила от бащин праг.

А сетне мислех си, тъй млад и силен,
че цял живот под тия небеса
аз ще летя омаян и закрилен
от майчина и ласка, и сълза.

Днес птиците летят и пак ме мамят,
но легна под очите ми мъгла.
Не еква глас. И къщата - тъга голяма.
Сега без тях съм - птица без крила.