Йосиф Бродски

превод: Иван Есенски

Джон Дън заспа, потъна всичко в сън:
стени и под, картини и килими;
буфетът, столът, кулата отвън
и всичко, що се бе сдобило с име.
Заспаха. Чаши, гардероб, врата,
кристал и порцелан, стъкло, съдини,
часовник, хляб. И някъде в нощта
потъват в сън площади и градини.
Навсякъде е нощ: във всяка вещ -
в бельото и в хартията, в машата,
в словата ?, в догарящата свещ
в камината изстинала, в дървата.
В пантофките, в чорапите, в солта,
в кревата, в стола, в тумбестия дрешник,
в чаршафите, в метлата, пак в свещта,
в разпятието, в ножа. Всичко спеше.
И спеше сняг по белия перваз,
а и снегът по покривите беше
като покривка бяла в тоя час
и също спеше. И кварталът спеше,
разрязан от прозореца накръст -
отвън с кариатидите без име,
с колоните, с нощта околовръст,
с нещата, дето уж са неделими.
Спят магазини, лавки, колелца,
павета, гредореди и тролеи.
Не светват лампи, не крещят деца.
Огради, украшения, алеи…
Замръзнал, спи бъбривият капчук,
ключалки спят, оратори и речи -
и никъде ни шепот, нито звук.
Снегът скрипти. Зората е далече.
И спят затвори и палати. Спи
кантарът в магазинчето за риба,
месото, оголелите липи
и песът в побелялата колиба.

Спи Лондон. В порта дреме платноход
сред каша от вода и сняг; морето
край него спи - без признак на живот -
чак до безкрая, дето спи небето.
Джон Дън заспа. И тебеширно-бял,
заспа брегът край бездните злосторни.
И островът дълбоко е заспал.
В градините с ключалките четворни
спят кленове, ели, морави, клек…
Спят планини, пътеки и върхари.
Лисици, вълк. А мечката цял век
на никой телефон не отговаря.
Не пеят птици - спят. Не чувам смях
на сова, нито врана да бърбори.
Звезда проблясва. Мишка мъкне грах.
Безмълвни са английските простори.
И всичко спи. В гробовете лежат -
спят непробудно, тоест, - мъртъвците.
А живите в леглата се въртят
сами, или прегърнали жените.
Спи църквата със златното кубе
и всичко спи - реки, гори, простори.
И пада сняг от нощното небе -
там също спят, погледнеш ли нагоре.
Спят ангели, забравили за нас,
и спят светци, от сън обзети също.
И Адът спи, и Раят. В този час
не тръгва никой никъде от къщи.
И Господ спи сред тая белота,
размекнат от внезапната отмала.
Спи дяволът, а с него и смъртта
в английските полета е заспала.
Конете спят и всеки конник спи.
Архангел спи, тръбата си оставил.
И всички херувими - на тълпи -
прегърнати спят в църквата на Павел.

Джон Дън заспа. И стиховете спят:
пороци, грях, метафори и драми
едни до други в книгите лежат
с еднакви силабически пижами.
И стих на стих в просъница шепти:
дръпни се, брате, нека пръв да мина! -
така далеч от райските врати,
така красиви, бедни и единни.
Спят. Ямбът, който всички победи.
Хореите - отдясно и отляво
на Лета край безмълвните води.
И спи дълбоко гръмката им слава.
Бедите спят. Страданията спят.
Пороците. Доброто спи до злото.
Пророците. Пространствата. Снегът,
покрил с одежди бели естеството.
Заспа светът. Спят цели планини
от думи, спят реки от стари книги
и мъдростта вселенска в тях звъни
едва-едва със сребърни вериги.
Спят всички: Бог и дявол, спят светци,
слуги, деца, приятели, поети.
Снегът е скрил от спящите гледци
четирите страни на битието.
Но чуваш ли? - в студената тъма
се моли някой и едва проплаква,
оставен сам от цялата земя
на милостта на зимата и мрака.
Гласът му е по-тънък от игла
и от конец… Звучи така сиротно,
а в царството на снежната мъгла
пришива светлината към живота.
Кой там ридае? Ангел мой, нима
ти в тъмнината яростна будуваш
и лятото ми връщаш у дома?
И любовта ми? Чуваш ли? Не чуваш?

Или сте вие, херувими, - в хор
напомнящи ми как звучат сълзите?
Напуснахте ме в дните на позор,
нима сега се връщате? Мълчите.
Или ти, Павел? Мъдрият ти глас
е огрубял от делничните думи
и плачеш в мрака благ и беловлас?
Не, само тишина лети срещу ми.
Или пък е всевишната ръка?
Нахална е надеждата, обаче
навярно ти си, Господи, - така
кой друг в заспалата вселена плаче?
Мълчание. Нима ти, Гавриил,
тръбата си надуваш? Стига врява!
Едва-едва окото съм открил,
а конниците твои оседлават
конете си - познай чия съдба
след малко на земята ще прекъснат
и, Гаврииле, твоята тръба
и да ридае - ще е твърде късно.

„Това съм аз, душата ти, Джон Дън.
Скърбя, защото някога създадох
и мислите, бодливи като трън,
и чувствата с пламтящата им клада.
С крилата им ти щеше да летиш
над страсти, грехове и по-нагоре -
народа си да видиш, да решиш
кому, какво и колко да говориш;
и суши, и води да лицезреш,
плътта ти ад и рай да обладават,
докато най-накрая разбереш
какво от тленния живот остава.

Животът - твоят остров, си е твой
и този океан ти е познат, а
там има само тъмнина и вой.
Ти прелетя край Бога, но крилата
нататък няма да те понесат -
навярно им тежи товарът прашен,
а долу чака твоят Страшен съд,
макар оттук да не изглежда страшен.
Там климатът не мърда, все една
и съща песен монотонно точи.
И Господ там е шепа светлина,
разплискана в мъждивото прозорче.
Полята там не знаят що е плуг.
Годините и вековете - също.
Гори и влага. Никакъв достлук
не става с тоя небосвод намръщен.
Там легендарният дървосекач,
препуснал с коня морен в долината,
съзира шепа светлина по здрач,
преди да го погълне пустотата.
Напред, напред - към девствения край!
И все по-ясно бъдещето никне…
И става светло. И далечен лай,
и звън камбанен там ще го настигне.
Успокоен за бъдното отпред,
той коня си насам сега обръща
и всичко: светлина и словоред,
за нас в библейска притча се превръща.
И аз съм плакал - и че няма път,
но и че ми писано да гина
сред тоя пущинак от чужда смърт -
далече от любимата родина.

Ще те оставя, моя светлина
сърдечна, в чуждата земя навеки -
попарен от жестоката слана
на тая глупава раздяла! Нека
поплачем тук в задрямалия хан
самотни: аз без плът - ти без душата!
Снегът лети през мрака разпилян,
съшива ни напред-назад с иглата…
Не плача аз, Джон Дън, а плачеш ти.
Ти спиш забравен в тая мрачна къща -
и докато насам снегът лети,
и докато натам снегът се връща”.

Подобно птици в топлите гнезда
очите спят - той спи и упорито
все още вярва в своята звезда,
до тоя ден зад облаците скрита.
Подобно птица. Чистата душа,
която носи тялото му тленно,
не се надсмя, ала я досмеша
от суетата на тълпите земни.
Подобно птица той се буди пак
под бялото ефирно покривало,
от сън съшито и от нежен сняг -
в пространството между душа и тяло.
Там всичко спи. Затварят тоя кръг
два стиха, издълбани с думи зрящи:
че светската любов е само дълг
и че духовната любов се плаща.
В която воденица да търчим,
едно напомня хлябът ни тревожен:
живота можем с друг да споделим,
ала смъртта да споделим не можем.
Разполовен е нашият живот
и можеш да се смееш и да плачеш,
но само тоя зимен небосвод
посяга към иглата на шивача.
Спи, спи, Джон Дън. Заспи, не се мъчи.
Кафтанът дрипав към небето лази
и току-виж, ти пратила лъчи
звездата, дето цял живот те пази.