Александър Вампилов

превод от руски: Янко Димов

***
Старата вратичка
във плета снишен
всекиго посреща,
ала не и мен.
Скритом я заглеждам
с поглед натежал.
Храст цъфти край нея
като облак бял.
Тук ще си остана -
неподвижен, сам.
Там съм аз забравен,
мен не чакат там.
Другиго пропуща
тя с ръждясал звук,
в полунощ си тръгва
друг през нея, друг.
Помня - тихо, тихо
я притварях аз,
името обично
шепнех си без глас.
Скритом я поглеждам
с поглед натежал.
Храст цъфти край нея
като облак бял.
Няма да прекрача
през прага й, знам.
Там съм аз забравен,
мен не чакат там.

***
Досадата и скуката нелека
защо прикриваш със изкусен грим?
За да не станем просто смешни, нека
додето тъжно ни е, да се разделим.

***
Защо, мой дол, шумиш неприветлив?
Че се разделям с теб не ми прощаваш?
Това, което хората забравят,
ти вечно пазиш като спомен жив.
Напускам те, приют на вечността и
спокойствието - сменям те със друг -
за малко ли, за дълго ли - не зная,
но моята душа остава тук.
Завинаги в ливадите безкрайни,
завинаги сред гъстия ти злак.
След всичките ми пътища случайни,
извити, стръмни, тънещи във мрак -
последният ще бъде прав - открит е
към теб и тук спокойно ще умра
под веселото ято на брезите,
излитащо към тихата зора.
Ще ми дадеш тогава място равно
да гледам с ненагледани очи,
свободно към полето преорано,
където твойта песен ще звучи
все тъй замислено, все тъй печално,
изпълнена със мъдрост, с красота.
Начало няма и не свършва тя -
мелодията вечна и прощална.