По случай четири години от смъртта му

Веселин Йосифов

Изкуството за съвременниците е безцелно. Те не могат да прозрат стойността му, защото е насочено към бъдещето. То там ще намери своите читатели и тълкуватели. Такава е жестоката съдба на поета Димитър Подвързачов.

Всекидневният контакт с публиката му създаде онова име на журналист и фейлетонист, което стана стъклената клетка на поета. Трайно е онова поетическо дело, което отразява интимния живот на автора - лириката. Лирика искрена и топла остава най-ценното наследство на Подвързачов. А като лирик Подвързачов е останал непознат, дори досега, на широкия читателски свят.

Димитър Подвързачов стана жертва на своя темперамент - винаги буден обществено, той е бил сеизмограф на нерадостната действителност у нас. Оттам идва и неговият хумор - качество присъщо на мощни, но ранени духове. Това творчество на болезнено чувствителните души му е присъщо до крайна мяра.

Стига до крайната граница на словесното изкуство. Пише за „Пегаса крантата” или „Сърцето - хилав другар”, „Тъга и злобна неврастения” и пр. Такива са горчивите стихове на „Резигнация”, „По „Цар Освободител”, „Последният сняг”. Не, в никой случай не бих се съгласил, че тия отровни стихове са хумор. Може би не само за мен хуморът е нещо друго. За тях можем да си послужим със стиха му: „Боли, безнадеждно боли.”

Ето леката музика и парфюмът на стиха в „Моята песен”. Тук ясният смисъл е пожертван за тая музика. Само у Ясенов познавам такава музика. Както пише Н. Лилиев: „Още не съм срещнал друг българин с такова безпогрешно, с такова живо чувство за стих и стихотворен размер.” А тази „Пролет”, която ни говори толкова много за майсторството на поета и трагедията на една душа:

„Аз минавам безучастен
на живота низините -
във скръбта и суетите
все тъй глух, далек, безстрастен -
и тежи ми на душата
неизречена присъда:
в глъбините на нещата
аз съм бил, преди да бъда…”

Иван Вазов с възторг посреща начеващия поет - „как свежо и как с музиката на стиха в сърцето ни прониква дух от младо. Подвързачов обещава. „Помниш ли” - ни напомня за Д. Бояджиев: „някой безшумен, незнаен се дълго подире ни смя.” „Песен на жената” е писана сякаш от Пиер Луис или е създадена от древен атински поет, любим на боговете и самотен в своето езическо неверие. „Елегия” е странна смесица от най-чиста поезия и болезнен, окалян стих на края. Скъпоценен съсъд с груба глинена дръжка. Наистина премного отрова е имало в душата му. Стига до там: „аз често с мъка се възпирам от стихотворната си мания”.

Сред „вечни колебания” напира един мощен творчески дух… Нито праха на всекидневието, нито непоносимата тежест на труда за насъщния не спират тоя нагон. И душата му се показва такава, каквато е била: чиста, широка и човечна.

Но редакциите, мизерният труд над преводи („едничкият ми дял бе: коректури”) отдават своя отпечатък. Подлостта, духовната нищета на „средата” и епохата вливат тънката, отровната струя на разочарованието.

Д. Подвързачов е поет, който ежедневно пада и наново се поема, като Дебелянов. Той има удивителната духовна мощ да се повдига след всяко разочарование. А тия разочарования са чести, на всяка стъпка, винаги…

Неговата душа е всеобемна и се възобновява; тя винаги намира сили сама себе си да превъзмогне. Но всеки ден, всяко разочарование отнема по нещо от тая душа, която е прекалено чувствителна. Съвсем не е фаталност тая „недоизречена присъда”, а прозрение. Една изключителна интуиция на изящен дух говори:

„Когато фотографът каза да се нагласим, всеки избърза да избере само за себе си възможно най-предно и най-видно място… Само аз чаках да ми отредят място и останах в един едва забелязан ъгъл… И ми беше саркастично, весело: не е ли същото в живота?”

Мечтите още неродени умират. Скъпата фарфорова ваза е пукната. Душата става боязлива: „Животът е като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да хапе.” Кривото огледало на хумора отразява вече хиперболични образи на един разстроен дух. Но в своя хумор Подвързачов никому не поднася отровата, която той е пил. Всичко той е обистрил до степента на искреното изкуство.

„Съдбата посипа стрели
над тебе - но ти не заплака.
Ти казваше често: боли,
но в моя път чудо ме чака.
И ти го най-сетне дочака
незнайното чудо, нали?

Боли, безнадеждно боли.” („Болка”)

Не владее изкуството да се живее Д. Подвързачов. Това изкуство го владеят хитреците, мъничките шмекери - самоуверени и стремителни.

„…И туй проклятие без име
на ненаситния копнеж
да чуеш в мислите си рими
и в мерен стих да ги съзвеш.”

Така е живял и творил Подвързачов - без школа и партия. Неговото творчество далеч надхвърля рамките на времето. Премълчаван от своите събратя и от късогледата критика, той няма да потъне в забрава. Нека бъде даден ход на истината за Подвързачов - поет и баснописец.

И не мога да не си спомня словата на големия поет Кирил Христов: „Те не разбраха колко голям поет е Димитър Подвързачов”. Нека не го гостим за неговата годишнина със срамното, обидно, глупаво и лъжливо като любовно признание „Вечна памет”, а с общение с неговия дух, с поезията му, да утвърдим името му на вдъхновен поет.

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 532, 3.12.1941 г.