Петър Морозов

С Яворов ме запозна Пенчо Славейков в 1904 г. в старото кафене „България”, където по онова време се събираше умственият елит на София. Пенчо, П. Ю. Тодоров и Яворов обикновено седяха на една кръгла маса по средата на кафенето.

През февруари 1904 година с колегата Ал. Божинов бяхме устроили първата си съвместна изложба в стария бюфет на градската градина, точно срещу кафене „България”, но сега несъществующ.

Пенчо Славейков особено много харесваше моите сантиментални акварели и на другия ден след изложбата, представи ме на Яворов и му заръча непременно да иде в изложбата, за да види работите ми.

Действително след ден-два Яворов дойде в изложбата. От тоя ден често се виждах с Яворов в същото кафене или се срещахме в близките околности на София, които в онова време бяха за мен извор на сюжети.

Това, обаче, беше едно обикновено познанство между интелектуалци - той в поезията, аз в пикантните рисунки, каквито всяка седмица давах в излизащия хумористичен вестник „Българан”.

Две години по това време аз отсъствувах от България и когато се завърнах в София, мисля, около 1907 год., се говореше вече за любовните връзки между Яворов и Лора Каравелова. Кавалерствувайки на една видна дама от онова време, аз често имах случая да бъда в дома на г-жа Каравелова и неволно бях посветен в домашните им преживелици.

При един разговор с Лора разбрах, че тя се страшно боеше от характера на Яворов, но не можеше да се освободи от влиянието на неговата любов към нея и обаянието на неговата поезия.

„Не мога, не мога да живея без неговата демонична любов”, извика Лора в едно душевно състояние, като не в себе си.

Десетина дни след тоя разговор с Лора при една среща с Яворов в Борисовата градина, аз заприказвах с него за отношенията му с Лора, като го предупредих, че ще е по-добре, ако прекъсне всякаква връзка с Лора. надълго му обясних нейния характер и като го съпоставих с неговия, изказах лошите си предчувствия на евентуален лош край на техните отношения.

От този ден Яворов систематически ме избягваше. През това време тяхната любов се разрасна и завърши, знае се как.

Когато Яворов оздравя след катастрофата и полусляп с бастуна си напипваше местата на своите стъпки за към сладкарница „Цар Освободител”, един ден, настигайки го, му се обадих. Той ми се много зарадва, хвана ме под ръка и седнахме на една външна маса пред сладкарницата. Дълго разговаряхме за какво ли не, както и за трагедията му.

Към края Яворов не се стърпя и ми каза: „Прощавай, приятелю, сега виждам, че ти си ми бил истински приятел, прощавай, прощавай, че толкова дълго време избягвах срещата си с тебе, но ти предвидя моята, нашата трагедия… съдба.”

в. „Литературен глас”, г. 7, бр. 247, 31.10.1934 г.