Йосиф Бродски

превод: Иван Есенски

В АЛБУМА НА НАТАЛИЯ СКАВРОНСКА

Есен е. Тополите стърчат -
гол шпалир край дългите алеи
в не-имението ни. И вятър вее -
блъскат се кепенците, летят
облаците и до водоскока
като огледалце святка локва.

Облегалка, рокли с деколте -
ти, а и сестрите ти и те -
никой няма днес да ги премери.
„До-ре-ми…” - пианото кънти,
тряскат се подноси и врати,
сякаш долу стрелят с револвери.

И ръката - бронзово весло -
маха ми… Било ли е? Било!
„Свърши - викат, - вече сме към края!”
Не ридай за бъдещето - нас
там ни няма и това е част
от непостоянството на рая.

Впрягай се, животе, братко клет,
в бричката сега - дойде ни ред
през блата и просеки да хванем
пътя - зад сто версти и води
към небето ти ме поведи,
нищо, че с дъски е заковано!

Е, потегляй! Здраво в пек и дъжд
дръж юздите и каскета дръж!
Доста ме изръби и изгърби,
но сред псалми и църковен дим
с теб така възвишено вървим,
сякаш сме в горичката за гъби.

ОТКЪС I

На М. Б.

Ноември е и вятърът щади
по навик само голите дървета,
а всичко, що е в дрехи, зъзне. Аз
край дворцовата колонада бродя -
стъклата честват моравия залез
и гълъбите кацат на ята
в препълнената с фасове паланза
на сляпата богиня.
Час по час
камбаната на старият часовник
дрънчи и сочи правилното време.
Шуми вода и облаците пак
се суетят какво да предприемат -
и по погрешка слънцето пропускат.

НЕЗАВЪРШЕН ОТКЪС

Съвсем не вдъхновение, а скръб
ме скланя тази ваза да опиша.
Липата вън сияе и мирише,
но само ще тежи на моя гръб
желанието профила й риж
да вложа в тая песенна колода -
уж пееш за прекрасната природа,
а в крайна сметка себе си красиш.
Но неодушевените тела
си имат и предел, и строга форма -
и няма как естествената норма
да разширяваш чрез огледала.
А тук това е глинено гърне -
то не е неподвижност, то е нещо,
в което буря и покой се срещат -
но ги дели една стена поне:
отвън е глеч, а вътре мрак цари -
така като предмет се възприема,
но с разликата си по цвят и време
на нас прилича мъничко дори.
И тия колесници, тоя прах,
лицата нагримирани най-паче, -
са все възможност хем да сме сред тях,
хем да се видим отстрани обаче…
Античната арена тъне в мрак.
Вън на билборда пъчи мускул Щробъл
и над тила му в небосвода объл
висят звезди от сребърен варак.
Но тия яйцевидни чуждила -
невидимите Сириус, Канопус,
в последна сметка ми напомнят глобус
и още по-далечни светила.
И се въртя като муха досущ
над кратерите им - напрегнал ханша,
отпъждайки с желязна руска канджа
метафората - тоя образ чужд.
Но кой съм, всъщност? Аз съм астронавт,
затрил възможността да се завърне -
и тази полуистина прегърнал,
отдавна знам, че няма път назад,
че тук сред чуждестранната тъма
погребан съм и от живота вече.
И няма скръб по родната земя,
и няма страх от смърт или от вечност.

ЛЮБОВ

Аз два пъти се будих тази нощ и
в стъклата зяпах как снегът блести,
насън дочувах как бълнуваш ти
и как чешмата в кухничката още
прокапва многоточия…
Прости!
Сънувах, че си бременна, но на -
живели разделени сума време -
да те погаля исках по корема,
ала напипвах влажната стена,
токата на изтъркания ремък
и щепсела.
Взрян в снежната тъма,
си спомнях как останала сама
през тия дълги нощи търпеливо
ме чакаше без укор и дори
ме срещаше с усмивка призори,
и нежността ти бе като коприва.
Венчани бяхме с теб за любовта -
жена и мъж, не зверове двугърби.
И нашите деца - след всички скърби -
ще оправдаят тая голота.
И в някоя от нощите по път
ще се отбиеш слаба и смирена
и дъщерята - или пък синът -
ще се изправи първи път пред мене,
но няма да протегна длан назад
и да ви върна в царството сиротно
на сенките - това е моят ад,
но вие тук сте неприкосновени,
а аз - недосегаем за живота.

ЗИМНА ВЕЧЕР В ЯЛТА

Пак виждаш левантинското лице,
белязано с дамги от едра шарка,
докато рови в джоба за цигарка
и пръстенът с фалшиво стъкълце
проблясва - сякаш бликва леден град
и крушката се пръска на парчета,
а той нехайно бръсва с пръст каскета
и в кръгче дим изпуска: „Виноват”.

Над Крим е зима. Но на тоя бряг
тя идва като на забава плажна -
и никога не се задържа сняг
по грапавата кожа на паважа.
Пустеят ресторантите. И смрад
димят ихтиозаврите на рейда,
и лъха кисел винен аромат:
„Да капна ли от гадостта?” „Налейте”.

И тъй - усмивки, сумраци и сплин,
а барманът кръжи, изпружил шия
наоколо - подобно млад делфин
над смачкана консерва от хамсия.
Прозорец. Китка момини сълзи.
Снежинки се топят - все пак е зима.
О, спри се, мигновение! Ти не си
прекрасно, колкото неповторимо.