Владимир Янев

Из подготвяната книга „30 ПЛОВДИВСКИ ПОЕТИ”

Николай Гюлев
(1942)

Роден в Гюмюрджина, Беломорска Тракия, израснал в Кърджали, където прави първите си поетически опити, той живее в Пловдив от 1970 г. Дългогодишен редактор е на вестника на Комбината за цветни метали “Трибуна на металурга” (1962–1981), в зрелите си години ръководи литературния клуб “Младост”.
Дебютната му стихосбирка “Някъде във нас е светлината” (1970) е последвана от “Пръст и вода” (1975) и “В часа на отлива” (1980). Следват поетичните книги “Небесен огън” (1981), “Вторият живот” (1998), “Голямото щракане” (1998), “Житие на един грешен и смешен раб божий” (1998), “Отпивам мига” (1999), “Лятна есен. Среднощни стихотворения” (1999), “Безпределност” (2001). Верен на лирическите си вдъхновения, Николай Гюлев прави антологична подборка на постигнатото в “Животът удря и животът гали” (2002). През 2008 г. излиза стихосбирката му „…и земен, и небесен”.

*
Още първите му поетически опити получават признанието на изтъкнатите български поети Атанас Далчев, Александър Геров, Андрей Германов. (За Николай Гюлев хубави думи са казвали и Атанас Свиленов, Минко Бенчев, Деньо Денев.) По свой начин и тримата подчертават и одобряват простотата на лирическия израз, представяща чаровете на естествеността.
Своеобразна програмна творба на Николай Гюлев е „Позиция”. Тук в свойствения си прям маниер поетът сентенциозно отбелязва: „това, че нямам късмет, е всъщност голям късмет!”, за да се мотивира:

В житейските битки и драми
разчитам
на себе си само.
И всичките клетки във мене
до дъно са заредени
да устояват
на болка, беди и слава,
на пошлост и на лъжи.

Навярно затова се чувствам
до изнемога жив!

Простички стихове, които представят характерната изповедна тоналност на този автор. Той е чужд на заиграванията със словото, на многопластовата философичност на изказа, не предприема авантюри, в които да ни среща с разноликостта на героя си. Владеят го и го интересуват естествените човешки изживявания – емоциите на любовта, на човешката взаимност, осмислянето на красотата в живота и в изкуството, на житейското предназначение. Следвайки тази своя линия, поетът се чувства по своему горд и в своята „листопадна възраст”, както е озаглавил едно от стихотворенията си. Тук поантата е малко дидактична и себепоказна:

И мисля – ненапразно до днеска съм живял,
щом честно и без фалш Живота съм възпял!

Ако заемем естетската позиция, бихме могли да упрекнем автора в декларативност и в липса на оригиналност, но аз някак не съм склонен да го упреквам. Просто човекът е такъв – защо да заема други пози, защо да играе други роли, след като позьорството му е чуждо. Затова и той се идентифицира посредством уважението и преклонението пред сходни му по дух поети. Това е и причината стихотворението „Среднощно видение” не просто да е посветено на Андрей Германов, а и този поет да е тук със средищна баладична роля:

…Усетихме във полунощ
как Германов разкърши свойте
корави селски рамене,
разчупи мраморната плоча,
премина през Коджабалкан,
проми си раните във Камчия
и пак през Лонгоза премина
все тай – без суета и шум.

Поантата на това видение е – „…И стига много надалече неизвървеният му друм!” Това естествено стихотворение сякаш ни връща Германов – един поет, който не може да бъде забравен и чийто друм наистина продължава. Достойно стихотворение за достоен поет.
Не ми се вярва Гюлев да остане „сам – сред предателската тишина” (нека отдадем това на хиперболизма на усетите и изказа на всеки поет), но оразличаването на чувствителния човек от онези – бездуховните и наглите, е характерна черта на поезията. В края на краищата тя е ако не всякога апология, то винаги макар и крехка защита на добрия човек! Земен и небесен, този човек присъства – самото битие на поезията е доказателство за необходимостта от неговото съществуване. И нека не приемаме, че пошлостта, която ни заобикаля, че нейните крясъци и нейните чалгаджийски претенции за всеобхватност и единствено възможна модерност, са важното и характерното за този свят. В него има още и ще има винаги чистота на поривите, естественост на изразяването им, поетическо извисяване, чуждо на децибелната дебилност. В този смисъл преобладаващият брой интимни стихотворения на Николай Гюлев са в индиректна опозиция на тържествуващото омаскаряване на човешкото. Своеобразен връх в тази тематична поредица стихотворения е „Ето: с гола душа по жарава”:

Ето: с гола душа по жарава
аз пристъпвам пак.
Лесната любов ме отвращава
като бутафорен сняг.
Огънят дали ще пламне
в мене?
Есенният дим
сега горчи.
Но през разстояния смрачени
пак ми светят твоите очи!
Сините им светлинки
ме викат в мрака.
И аз тръгвам
като лунатик.
И не ща да знам
какво ме чака –
гибелен или възраждащ миг.

Ще кажа, че в тези стихове се провижда голямата българска традиция от ХХ век на интимната изповедност, която обединява иначе толкова различни поети – символистите, твърде често отричащите ги млади поети от 20-те години като Багряна, Разцветников, Фурнаджиев, по-късно – Вапцаров, а от относително по-ново време – създаденото от лирици като Давид Овадия, Павел Матев, Добри Жотев, Димитър Данаилов, Иван Николов, Андрей Германов… Да не продължавам „списъка”, който естествено няма да обхване представителите на разрушителната постмодерност, но в него влизат и доста от връстниците на Николай Гюлев – представители на класическата школа в пловдивската поезия от 60-те години до днес.
А ако трябва да избера „моето” стихотворение сред създаденото от Гюлев, изборът ми ще падне върху неозаглавеното „Бяла чапла в Марица”. (В скоби казано – аз съм против липсата на заглавия, струва ми се, че един автор винаги, или почти винаги, може да намери подходящ надслов на творбата си, но това е друга тема.) Ето го това стихотворение:

Бяла чапла в Марица!
Сънувам ли!
Или мойта душа изтерзана
я повика в отчаян миг?
Бяла чапла!
Да не смееш дори и със поглед
да докоснеш перата й чисти.
Тя полека пристъпва
и потъва,
потъва,
потъва
в жабуняка, наречен река.
Дългонога, изящно отметнала
към небето глава,
не разбира – наивница мила,
че за нея ТУК няма живот.
Аз крещя мълчаливо:
Отлитай!
И уплашено шепна:
Постой!
Бяла чапла – сестра на душата ми…
Колко много тресавища още!

Мисля, че онези, които ценят непресторената притчовост в лириката, ще запомнят това стихотворение. Родено от внезапен поглед към това наоколо, от мигновеното впечатление от един „нередови” факт, то съхранява естествеността на учудването от него, ала достига до лирическо изумление с художествена стойност. Колебателността на възприемащия е деликатно пресъздадена – фактът и фикцията се сплавят в поетическото цяло, където мотивът за необичайното и красивото съжителства с мотива за ужаса от обичайно грозното, от затъването в тресавищата му. Отличителната пастелност на визионерството тук отвежда към лирически размисъл за стойността на битийното – размисъл, предизвикан не от отегчаващите конструкции на претенциозното философстване, а, да си послужим с предложението на заглавието на една от стихосбирките му – от човек „и земен, и небесен”.
Николай Гюлев е останал през десетилетията верен на поезията, което означава – верен на себе си! Не се е поддал на изкушенията на всеобещаващите сирени, не си е и помислял за живот без поезия. Той ще остане завинаги в територията на поезията. Там, където е мястото на всеки истински мъж и творец! Останалото, ако перифразираме Шекспир, е крясък! Останалото е, ако припомним Верлен, литература! (Лоша литература, разбира се.) Останалото е, да повярваме на Вапцаров – измама! А Николай Гюлев вероятно многократно е бил измамван, но никога не е бил сред измамниците!