Змей Горянин

Когато наброяваме имената на дейците от нашето възраждане, ние ще срещнем само една трудност: толкова са много, че сигурно ще пропуснем някого. Когато, обаче, се опитаме да наредим тези имена по реда на тяхната значимост, мъчнотиите ще бъдат хиляди. Още въпросът за най-първото място ще ни постави в недоумение: Паисий или Неофит Рилски, Раковски или Левски.

Все пак, колкото и грешки да има един подобен списък, колкото и субективен да бъде той - едно е положително: името на даскал Киро Петров - или по-популярно - Бачо Киро - ще е на лично място.

Трудно е да си представим такава картина: в една ниска, окадена от огнището стая, са седнали десетина деца. Седнали са на дрипава черга и важно пишат с пръсти по пясък, насипан в ниски сандъчета.

Това е обикновено селско училище през първата половина на миналото столетие. Но необикновеното е, че пред тия деца не седи мустакат кожухар или абаджия, а едно тринадесетгодишно момченце, което им е учител.

Това тринадесетгодишно дете е даскал Киро, условен да учи децата в село Коевци, срещу 115 гроша възнаграждение за шест месеца, през 1848 година.

Не е ли достатъчна само тая картина, за да сложим Бача Кира на лично място между възродителите на България? И нямаме ли основание: най-малкият учител в нашата страна, най-мъничкият педагог.

А всъщност тук е само началото на пътя. Един път, извървян за 28 години, път, минал през почти всички села на Търновско, път тежък, труден и еднообразен. Разнообразието се е заключавало единствено в размера на даскалското възнаграждение: грошовете са расли и към тях са бивали прибавяни чифт калеври или шест аршина хляб, или две кила пшеница.

Но този път тогава е бил единственият начин за попиване на новите идеи. Тъкмо затова даскал Киро е бил доволен от работата си. Той, син на смахнат развейпрах, на прост говедар; той, сам някога говедар в село, се е чувствал пораснал, наедрял, издигнал се с цял ръст над околните, готов да възприеме всичко ново и да учи на това ново всички околни.

Колко е голям, са виждали и селяните. Чорбаджиите са гледали на него със злоба и завист, младежта го обичала и уважавала… Вечната борба между старо и младо…

Тогава новите идеи са се промъквали в България крадешком. Носителите им са били носители на ореол, но са били посрещани навсякъде със страх. Защото жаждата за свобода се е утолявала с бесилка. Само Бачо Киро измислил друг начин за утоляването й: той тръгнал да пътува.

Нарамил проста селска торба с малко хляб и сирене, поел подшилена тояга и тръгнал. Обходил, колкото смогнал, България, преминал границите й, бил във Влашко, бил в Сърбия, „щял дори да ходи до Виена, но се върнал, защото пари нямал”. Разбира се, нямал пари: селяните не плащали на даскалите си пари за хаймануване, а за хляб. И съвсем не можели да си представят, че някои хора не се нахранват само с хляб.

От своите пътувания Бачо Киро донесъл две неща: едно за селяните, друго за себе си. За селяните донесъл образец от велосипед, а за себе си вярата, че бесилката не е позорна люлка, а височина, от която най-хубаво се вижда свободата.

Веднъж успял да се убеди в това, той започнал да учи на такава философия и своите приятели. И когато идва великата и страшна пролет на 1876 година, той тръгва пръв от първите, за да обагри с кръвта си кокичетата. Нея пролет доблестта, чистотата и невинността не са се символизирали с белия цвят, а с червения.

Бачо Киро не умира в Дряновския манастир. Той се връща в село, чака да премине бурята, за да събере останалите момчета и да ги изведе във Влашко.

И тук го постига съдбата на всички велики българи. Такава е била черната орисия на нашата страна: да ражда соколи и бухали. Една нощ бухалите изплющяват с крилата си и викват диво: „Бачо Киро се върна!”

След техния вик зора се сипва, но на пурпурния хоризонт се откроява силуетът на бесилката.

На 28 май 1876 година под нея застава Бачо Киро. На лицето му сияе необикновена усмивка и гласът му проечава могъщ и величав:

„Бен бир Бачо Киро им,
тюрктен коркмаз комита им!”

(Аз съм Бачо Киро! Без да се плаша от турците, комита съм!)

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 282, 25.09.1935 г.