Змей Горянин

Георги Баласчев умря. Вестниците оповестиха това с красноречивата прибавка, че старият заслужил учен починал без грош и без близки. Съдба.

Впрочем вестниците можеха да икономисат половината от прибавката.

Покойниците умират между свои близки, само когато има какво да им оставят. Тъй е по цял свят. Тъй е и у нас. Нали и България е част от космоса?

*
И понеже е част от космоса, всичко в България се сравнява с космически размери. Тия размери не можеха да хванат Баласчева. Жалко.

Друго би било, ако той например, беше направил част от Млечния Път, ако собственоръчно беше хлъцнал с ножица опашката на Халеевата комета, или в краен случай, ако беше насадил Квачката.

Особено ако беше насадил Квачката. Чудни пилци би измътила, Баласчев умееше да насажда тогова-оногова.

*
За това свое умение Георги Баласчев не беше нито обичан, нито тачен. Честно погледнато, обаче, да бъдеш обичан и тачен поне сега не е плюс-качество.

По-добре е да бъдеш мразен. Значи - бил си с една глава по-високо от другите, та не са можели да те достигнат. По-добре е да не бъдеш тачен. Значи - гръбнакът ти е имал само едно направление. И идеите ти не са ветроуказател.

*
В Солудервент Баласчев имаше малка вила, посветена на безгрижната богиня Ямбадула.

Сега, когато Баласчев е покойник от висините на Олимп, Ямбадула сигурно ще промълви за него няколко тъжни строфи в амфибрахий.

Ала мнозина люде ще си затананикат весели ямби: откак свят светува, един е гледал брадва, други - сватба.

И какво да правят клетите мнозина люде? Те не са богове от Олимп!

в. „Литературен глас”, бр. 324, г. 9, 14.10.1936 г.