НОЩТА
превод: Кирил Карабашев
Цвете ухае в долината,
далечно цвете на детството,
което изрядко разтваря на бленуващия
своите скрити чашки
и открива недрата си -
отражение на слънцето.
Над сините планински върхове
броди сляпата нощ
и из тъмната си пазва
пръска усмихната и безцелно
своите дарове, сънищата.
Долу хората, обгорени от деня,
почиват вкупом.
Техните очи са изпълнени със сън,
мнозина обръщат спящия си лик
с въздишка към цветето на детството,
чието ухание нежно ги зове в тъмното
и утешително ги отдръпва
от бащински строгия зов на деня.
Почивката на уморения е да побегне
назад към обятията на майката,
която със спокойни ръце
гали бленуващия по косите.
Деца сме ние, скоро слънцето ни уморява,
което ни е цел и свято бъдеще,
и отново всяка вечер
отпадаме малки в обятията на майката,
произнасяме имена от детството,
опипваме пътя към изворите назад.
Също и самотния бродник,
който копнее за полет към слънцето,
и той също, към среднощ, силно броди
назад към далечното си начало.
А спящият, щом го пробуди страхотен сън,
предчувствува в тъмното неуловимата истина:
всеки път - към слънцето или към нощта -
води към смъртта, води към ново рождение,
чиито болки душата отбягва!
Ала всички бродят по пътя,
всички умират, всички ще бъдат родени,
защото вечната майка
вечно ги отпраща назад към деня.
в. „Литературни новини”, г. 2, 10.02.1929 г.
