Димо Сяров

Частни работи ме заставям да пътувам често към петричкия край. И винаги, когато преминавам моста над рилската река при Бараково, болка свива сърцето ми. Там е била старата турска граница, която отделяше Македония от нас. И днес по разни македонски календари гледам теглена същата черна гранична линия.

Автономна Македония ще почне пак от този зловещ мост. Днешната българска власт, сломена от лошото наследство на войните, има много малко време и възможност, да с погрижи по-живо за „долината на сълзите”. Калените във вековни борби македонци поеха делото на своето освобождение в собствените си ръце.

Днес при променените политически обстоятелства мисълта, че „зората на свободата” ще изгрее само при една автономна Македония се налага все повече и повече. И ние, българите от „стара България”, като соломоновата майка ще трябва да се откажем от собствената си рожба, за да може тя да живее самостоятелно.

А при все това, там зад този проклет мост живеят българи, може би по-добри и от самите нас. И никой друг не е чувствувал тъй силно неразривните племенни връзки между българи и македонци, както Вазов. С неговите вдъхновени, властно налагащи се стихове още от най-ранни години ни се втълпяваше, че „когато и да става дума за Македония, тя е българска страна.”

Днес често виждаме при тежки помени да крачат из софийските улици с наведени глави Вазовите „красни македонски деви”. И неволно въздишаме „ведно с тиха Струма, ведно с мътна Дрин, ведно с ека жални, що праща Пирин”.

Като далечно благодарствено ехо на нашата братска скръб ни отговаря предсмъртният стон за „двата Миладина, на Македония двата верни сина.” Умиращи в цариградския затвор, те „шушнеха тихо с гаснеща сила: - Как много те любим, Българийо мила!”

„Вей се, черно знаме” на злощастни бежанци! Ние знаем, че там „в долината на страданието” сега цинично кънти нахалният въпрос: „Па ща си ти”. И, ако не искаш, останали там братко, главата ти да отхвръкне от раменете, ти ще трябва да си стиснеш здраво зъбите и да мълчиш. „А вместо теб всеки дол, пътека, дъбрава, езеро, река, рид, планина ще викнат с глас през всички времена: - Тук българи са, българи от памти века!”

Ние сега сме сразени. „Горко на победените!” „Но ние, свети Клименте, пак се кълнем, че не ще оставим.” „Не даваме праха на Самуил, ни славата на двамата светци!” Никоя земна сила не е в състояние да ни попречи и днес „с вихрени крила да летим към тебе, о, Охридско езеро омайно, към твоя чуден свят, пленил духа ни властно.”

Но любещият до полуда Македония дядо Вазов склопи очи. „Забрави и себе си, и света”. Не забрави само „да отправи на забравените надежда, братски думи и лъчи”. И когато Македония се освободи, то при „радостта на сенките” заедно с Борис Сарафов, Гоце Делчев и хилядите македонски мъченици ще ликува и неговата патриархална сянка.

в. „Македония”, г. 5, бр. 1479, 23.09.1931 г.