ХРИСТО СИЛЯНОВ
Надгробна реч, произнесена от писателя от името на СБП
Смъртта не е страшна, смъртта е покой. Но когато дойде не навреме, когато изтръгва от обятията ни, от средата ни скъп и рядък човек, чийто живот принадлежи на цял народ, тогава тя причинява неутешима скръб и люта болка.
Когато тя немилостиво покосява живота на избраник, чието дело е тъй полезно, тъй необходимо за един народ, тогава тоя народ цял осиротява.
Тогава и смъртта, и болката се чувстват еднакво дълбоко от всички, еднакво мъчителни са за всички, за цял народ.
Ранната смърт на Христо Силянов хвърля в дълбока скръб целокупния български народ, който в тоя момент се чувства наистина осиротял. Защото големият покойник с всяка стъпка в своя живот, с всяко свое дело, с големите си дарби като писател и общественик принадлежеше изцяло на българския народ и му служеше с всеотдайна преданост.
Когато повеляваха това върховните стремежи на нашия народ, той се бори с пушка в ръка из македонските планини, по Странджа. Но той държеше здраво в ръката си и друго едно оръжие - това беше неговото вдъхновено перо.
Източникът на неговите борчески и творчески сили беше винаги един и същ: неговата пламенна, синовна обич към целокупната българска родина.
Христо Силянов се бори с пушка в ръка за свободата на своите поробени братя с всичкия възторг на своята младост: той възпя свободата и любовта в редица възторжени песни, той ни оставя много златни страници, написани вдъхновено.
Ала неговото най-крупно дело е величавият образ на Македония, на оная злочеста българска земя, чието име днес се захвърля от някои в забрава.
Нейният верен син Христо Силянов издигна пред очите на всички ни тоя образ и той ще сияе като слънце пред очите и на бъдещите поколения с всичката си красота и величие - величието и красотата на страданието, на непримиримата борба, на подвига, на саможертвата и на един несъкрушим устрем към свобода.
Христо Силянов умря в подножието на тоя величествен паметник на най-чисто родолюбие, умря, довършвайки го. Каква непоколебима вярност към светъл идеал, към род и родна земя до последния дъх!
И затуй Силянов беше между избраниците, между най-достойните синове на българския народ, и затуй нашата обща скръб е тъй неутешима и нашата болка за него - тъй мъчителна.
Миналата година беше тъжна за българската книжнина. През оная черна година Българският писателски съюз загуби мнозина свои членове от редиците на най-достойните. Ето, и тая година не отмина без скръб. И тая година Българският писателски съюз трябва да се раздели тъй печално и завинаги с един от своите най-достойни членове, с незабравимия Христо Силянов.
Загубата за българската книжнина е неизмерима - Силянов беше един от боговдъхновените нейни труженици, и умира в разцвета на своите творчески сили.
Така споменът ни за него ще бъде винаги тъжен, името му винаги ще изтръгва от гърдите ни дълбока въздишка.
Ала неговата памет ще остане завинаги светла в сърцата ни, както бе светъл животът му и голямото му дело.
Бог да го прости!
сп. „Илюстрация Илинден”, г. 11, кн. 8 (108), окт. 1939 г.
