Петре Димовски

превод от македонски: Милена Обретенова

Трябваха му пари и умуваше как да ги намери. Естествено, това си бяха празни мисли, защото нямаше дори какво да продаде.
Край ухото му забръмча муха, после изчезна някъде, но бързо се върна и отново забръмча. И точно мухата, тази малка досадна муха му подаде идеята как може да намери купувач на къща. Е, къща той нямаше, но можеше да продаде и измислена къща. Номерът е да се пусне мухата. Засега това си беше метафора, но вече знаеше, че мухата ще излети и дори знаеше откъде. Сиромашията понякога твърде бързо и силно разгаря мечтата за забогатяване, за бързо забогатяване и пълно скъсване с нямането. И ето, мечтаната приказка се занарежда в ума му.
Човекът, на когото му бръмна мухата с наострени уши си седеше в парка, където партия шах събираше любопитни зрители. Ослушваше се, да не би пък някой да иска да си купи къща. Всеки ден обикаляше по-многолюдните места и се ослушваше. Нищо ново обаче, все същото беше и сега. Ей така минаха пролетта, лятото, есента вече беше на прага, а през зимата никой не купува къща - това се прави през месеците, когато може да си я изчистиш, да ремонтираш, ако е нужно, да се нанесеш спокойно и да си заживееш в нея. Зимните месеци не са за тази работа.
И тъкмо да вдигне ръце от отчаяние и да продължи към следващото място, един случаен разговор го накара да се върне обратно, уж заинтригуван от развитието на действието на шахматната дъска. Чу, че единият от играчите предложи следващата игра да бъде за пари и, разбира се, който спечели, прибира всичките, на което другият отговори с пляскане на ръце и каза: „Айде, току-виж пък си помогна да си купя къща.”
Повече за това не стана дума, но Човекът, на когото му бръмна мухата надушваше тук някаква възможност, виждаше шанс за себе си, защото по тона на Този, който играеше шах усещаше, че той наистина иска собствена къща. Сега само чакаше удобен повод.
В един от следващите дни видя Този, който играеше шах с компанията му на пейката, поздрави ги и се присъедини към тях. След малко вече им разказваше за проблемите си, като се извиняваше, че ги натоварва с мъката си.
„Колко време вече съм сам”, говореше. „Децата заминаха надалеч и даже не мислят да се връщат, викат ме при тях, много ме викат, дори се обиждат, че все не тръгвам. Ама как да отида? Големи планове имах. Децата са си деца, нито ги вълнуват моите планове, камо ли да поемат и да ми помогнат. Ама не мога, ако можех, сам бих я свършил работата. Че и тежка операция преживях, разрязаха ме от тук до тук”, показа от единия до другия край на корема, „всичко ми извадиха от вътре, всичките черва ми извадиха, както свиня се коли, и после пак ги върнаха, ама ми отрязаха парче от червото, да пресекат болестта. И сега чаша не мога да вдигна, камо ли да копая. А пък мъжко копаене е нужно. В къщата са живеели търговци някакви. Гроша на два обръщали, червиви били, казват, с пари.
Но един ден, в разгара на гражданската война, ги обвинили в сътрудничество с другата страна, която обаче загуби, та се наложило да бягат през нощта, главите си да спасяват. Въпреки че имало надежда времената да се успокоят и да се върнат, страхът им казвал, че ще бъдат че тая няма да я бъде; така че на съседа съседът му казал да пази къщата, в нея има закопано в основите толкова и толкова злато, и никой не може да го намери, а като се върне, добре ще му плати за пазенето. Ако пък не се върне, халал да му е, да го изкопае и да си го харчи като спомен от съседа. „Съдбата си не можем да променим”, рекъл му. „Но ако можем да сторим добро, защо пък да не го направим?”
Когато Човекът, на когото му бръмна мухата спря, за да си поеме дъх, сам се уплаши от настъпилата тишина, така че веднага продължи разказа си.
„Търговците се изгубили някъде и не се върнали повече никога. Златото си останало в основите. Но Стоян това го каза, когато беше вече на смъртно легло, та не доживя да го изкопае. Не успя да каже и къде е закопано. Само спомена златото и основите, та за да се намери скритото богатство, трябва да се преобърне къщата. Продавай я, викат децата, идвай. Ама аз не искам да бягам от съдбата. Може пък един ден да се възстановя и да ми се върне силата.”
Всички слушаха унесено. Някои предложиха да копаят с него, фактически те да копаят, той само да гледа, а пък ще делят.
„По никакъв начин децата няма да ми позволят това”, оправда се той, но осъзна, че мухата вече е бръмнала в главите им, и ще бръмчи, и няма да им дава мира.
Този, който играеше шах, не каза ни дума. Само слушаше, но мухата вече му беше бръмнала. Звукът й го преследваше. Не казваше какво мисли. Остана тайнствено вглъбен в себе си. Дълбоко вглъбен, а от толкова дълбоко се излиза само с голямо решение.
На другия ден Този, който играеше шах, уж случайно пресрещна Човека, на когото му бръмна мухата и пак го попита, да се увери, че умува дали да продаде къщата. Човекът, на когото му бръмна мухата, уж без желание да отговаря, се оправда с децата.
„Кога ли можеш да се разбереш с децата? Те никога не ги приемат на сериозно подобни работи. Мислят си, с тях и без тях, все тая. А аз искам да отида при тях, защо да живея живот на самотник, когато там са синовете, внуците… тук самотата ще ме изяде. Ако тръгна, трябва да продам къщата, но не зная. Децата няма да се върнат и всичките ми планове тук са ялови. Хем да тръгвам, хем да не тръгвам. А дали е така, както каза Стоян? И дали търговецът наистина е имал пари?”
„Търговците винаги имат пари”, побърза да каже Този, който играеше шах и веднага усети, че е прибързал, но вече нямаше как да спре - и не биваше. А и вече нагази в дълбокото и разказа за леглото и инспектора, който правил опис на имуществото в една изоставена къща. Повикал двама носачи да отнесат едно легло у дома му, защото го купил, а го купил, защото знаел, че къщата е на някакви стари търговци и открил, че златото е скрито в леглото. Продължи и каза, че инспекторът бил умен и наблюдателен човек и като понадигнал леглото, то му дотежало повече от другите. Вървял до носачите, те му оставили леглото вкъщи и си тръгнали, а когато отворил кухината в тръбата на леглото, за която знаел, че не е празна, защото тежала като пълна, се изсипало злато. Но кой да ти каже кое е истина, а кое лъжа. И като го погледна, зачака какво ще каже Човекът, на когото му бръмна мухата.
„Ще видя, аз пак ще ги убеждавам синовете да си дойдат, не ми се напуска мястото, но ще видим, заключи Човекът, на когото му бръмна мухата и понечи да тръгне, очаквайки Този, който играеше шах да го повика и попита още нещо, но Тоя, който играеше шах се обвиняваше, че наговори непредвидени неща и си тръгна. Мухата постоянно му кръжеше край главата и той тръгна след нея. И вече му се стори, че има един отворен прозорец, през който видя решението, ако човекът наистина реши да продава къщата.
На другия ден бързо се стигна до среща. Още щом се видяха, двамата тръгнаха един към друг.
„Тези мои деца нищо тук не ги интересува”, каза Човекът, на когото му бръмна мухата на Този, който играеше шах. „Пристигай”, казват: „ние тук имаме всичко, което ни трябва. Та реших да вървя, наистина реших, няма да живея още век, а отделно от тях, всеки ден е изгубен. Ще продам къщата, ако се намери мющерия, ще я продам. И заминавам.”
„Ако е до мющерия, аз бих искал да видя къщата, и ако е речено, ще я взема. Трябва ми къща, и децата настояват да купим.”
Човекът, на когото му бръмна мухата, разсъждаваше коя къща да покаже на Тоя, който играеше шах, така че да не се усъмни в измамата. Реши да му покаже къщата на един познат, който замина за уикенда за друг град. Ще я огледа отвън и толкова, какво да й се гледа на самата къща, като важното е извън нея? Този, който играеше шах и не напираше да влизат, каза, че ще я разгледат отвън, само да й определи цената. Плашеше се да не би Човекът, на когото му бръмна мухата да се усъмни, че я купува заради закопаното злато, да размисли и да промени мнението си, да не му избяга шансът, за което цял живот не би си простил. Той беше решен и веднага да му плати. И нещо невероятно при подобни сделки, бързо приключиха пазарлъка. Колкото поиска Човекът, на когото му бръмна мухата, Човекът, който играеше шах не даде, но все пак много близко до това, а разликата взаимно си поделиха. Цената на къщата беше договорена. Разбраха се още същия ден да му изплати парите и всичко да свърши.
Тоя, който играеше шах, стигна вкъщи и тъй като нямаше време, веднага събра децата. Каза им каква къща е пазарил и че днес трябва да се изплати. Децата изпаднаха в шок и не можеха да повярват какви им ги говори старият.
Токът им спрян заради неплатени сметки, пари нямат да платят наема и ще ги изгонят от тук, където живеят, а той къща ще купува! Пукната пара няма! Полудял е напълно човекът! Малко им бяха мъките, че сега и това!
„Имаме пари”, каза Този, който играеше шах, „имаме пари и ще купим къщата”.
Децата пак не вярваха. Но живнаха от сигурността в твърдението на стария. Въпросително, изчаквателно го гледаха. И той веднага им откри тайната. “Ония пари, валутата, дето я копирахте на чичовия си принтер, когато в магазина алармираха, че купувате бира, прибрах ги да не ви хванат разследващите, не ги хвърлих, изглеждаха ми като истински и не можех да ги изгоря. Скрих ги. Сега ще ги дадем тези пари. Човекът заминава надалеч, в друг град, децата му имат пари, и той ще ги пази тези за черни дни, няма да ги харчи. Така е при хората. С къща човек се сдобива с много пот и парите от нея не се харчат толкова лесно, а като няма нужда, не се и харчат. Винаги остават за някой нещастник. Приготвяйте се, утре се нанасяме в своя къща!”
След обяд Този, който играеше шах и Този, на който му бръмна мухата уредиха нещата по сделката, стиснаха си ръцете и всеки забързано пое по своя път.
Този, който играеше шах, с децата и цялата натоварена покъщнина от къщата, в която живееха под наем, се довлякоха до улицата с адреса на къщата и когато Този, който играеше шах им показа купената къща, опитаха да отключат вратата с ключа, който им даде Човекът, на който му бръмна мухата, но ключалката не се отваряше. Тогава погледнаха номера над вратата и видяха, че това не е номерът от адреса, а с два номера по-малък и докато децата търсеха истинската къща с истинския номер, Този, който играеше шах се кокореше и оглеждаше и беше убеден, че е бил точно в тази къща. Проблема разреши съседът от къщата до нея, който като ги видя, че се въртят пред вратата и търсят нещо, ги попита кого търсят. Ако търсят стопанина на къщата, пред която стоеше Този, който играеше шах, то той отсъства за уикенда и ще се прибере в понеделник. Но когато му обясниха, че търсят № 65 на улица „Цветан Димов”, той се засмя и им каза, че такъв номер и такава къща няма. Защо е така, той не можел да обясни, но ги убеди, като им показа номерата на къщите, които от 63 прескачаха директно на 67 от нечетната страна на улицата. От другата страна са само четни номера. А какъв е проблемът, попита съседът, на което Този, който играе шах отговори, че не е нещо особено важно.
След това всички се обърнаха и си тръгнаха.
„Нито загубихме, нито спечелихме”, най-вече на себе си каза Този, който играеше шах.