Иван Вазов

Една дълга върволица от гимназистки и студентки из Търговска улица. С ярки есенни цветя и с училищни знамена отиваха по посока към Шарения мост.

Беше 27 октомврий, 5-та годишнина от смъртта на Яворова - разбрах, че шествието отива на гроба му, да отдаде дан на любов и признателност на нежния наш лирик.

Реших да сторя като тия девойки, хранящи жив и светъл образа му в младите си души, взех фаетон и стигнах в Орландовските гробища.

Заваля дъждец. Двама младежи, вероятно студенти, също почитатели на поета, ми посочиха гроба му.

Какъв бе тъжен, неуреден и изоставен вечният дом на тленните му останки! Как сиротен и загубен, тъжен, под намусеното дъждовно небе!

Няколкото отдавна положени от благочестива или нежна ръка повехнали цветенца, плачеха приплюснети до черната пръст.

Небето продължаваше да ръси студените си и шумящи капки и, сякаш, и то плачеше.

И печален стоеше запустелият и забравен почти гроб на незабравимия певец на съкровеното в човешката душа, на вдъхновения художник-ваятел на българската поетическа реч!

А дъждът валеше.

Как беше тъжно!