Васил Каратеодоров

Двадесет и петте години, които изминаха от смъртта на Илия Р. Блъсков, не покриха с пепелта на забравата името и делото му. Напротив: направиха ни ги по-скъпи, по-близки.

Илия Р. Блъсков е първият български писател, който преди Освобождението спира вниманието си върху нашето село и влага творческите си възможности в изобразяването на селския ни бит, като в същото време се стреми да изтъкне красотата на родния пейзаж и силата на връзката на народа със земята.

Възпитан в идеите на Възраждането, приел от ранни младини тежкия кръст на народно служене, като просветител и книжовник, той е една действително интересна личност в нашата литература, една ярко очертана творческа индивидуалност, която се налага както с безспорната си одареност, така и с постоянството, любовта, безкористието и упоритостта, които вложи в изграждането на своето дело.

Той е роден на 9 февруари 1839 г. в село Дълбок, Старозагорско. Пръв син на народен учител, който е бил един от будните, съзнателни идейни родолюбци - просветители в онова тревожно и страшно време за българския народ, той от малък споделя скитнишкия жребий на своя баща, при когото добива началното си образование.

Животът му е пълен с изпитания и страдания. До 17-годишната си възраст, поради превратностите в попрището на баща му, Илия Р. Блъсков често сменява учението с различни занятия, които му носят огорчения, тревоги, мъки и лишения. Чирак при крояч на френски дрехи в Силистра, продавач на питички сред преминалите Дунава руски войски през 1854-1856, селски кръчмарски слуга, прислужник в аптека, абаджийски чирак, измъчван, обиждан, гладуващ, той познава човешкото жестокосърдие и преминава през житейска школа.

Ала наследил несломим дух, любознателност и желание да служи на народа - устоява на вихрушките, които животът подвига по неговия път. Тези ценни качества му помагат и да запази нравствената си чистота, да се издигне над пошлостта на суровото всекидневие, да стъпи здраво на краката си и да прояви своите способности.

Преминал през горнилото на страданията, той придобива богат опит, разнообразни впечатления и силни преживявания. По-късно, усетил в себе си творчески огън, той използва всичко това за художествено градиво и за нравствено назидание на сънародниците си.

От 1857 г. Илия Р. Блъсков прегръща попрището на баща си - уславя се учител в с. Айдемир, Силистренско, където престоява три години. през 1860 напуща селото, отива в Шумен и там около шест месеца е слушател в четвърти клас на полупрогимназията, като взема и частни уроци от Добри Войников.

Тук, в този град, преминава почти целия му останал живот, като до смъртта си през 1913 - с малки прекъсвания - служи с ревност и завидна упоритост на народната просвета. Учителстването в Шумен за него е тихо и мечтано пристанище, в което спира след мъчителни тревоги и изпитания, за да вложи скромните си усилия в любими занимания.

Тук се разгаря и любовта му към изкуството, тук заживява с желанието да се посвети на литературна работа, което и осъществява като след това заработва с жар и постоянство като писател и просветител. Плод на тая негова ревност са разнообразните произведения, които ни е оставил.

Литературното наследство на Илия Р. Блъсков е голямо. Той е оставил над 90 произведения. Първата му творба е повестта „Изгубена Станка” - трогателната история за отвличането на хубавицата Станка от татари. Замислена в 1863, работена три години, напечатана през 1863 в Болград, тази повест му спечелва заслужена слава.

Насърчен от първия й успех, Блъсков още същата година замисля нова повест и през 1870 обнародва „Злочеста Кръстинка”, „повест народно-българска”, както я нарича, със сюжет „из живота на един учител, 1847″. Наистина, извървеният път от 1863 до 1870 сочи едно значително углъбяване и по-сигурно овладяване на белетристичната техника: „Злочеста Кръстинка” по художествени достойнства стои по-високо от първата му работа.

Насърчен още повече, Блъсков продължава делото си: „Две сестри Добра и Грозданка”, „Пиян баща”, „Двама братя”, „Поп Марко”, „Дядо Дани”, „Сиромашки клетви”, „Главчо”, „Донка хубавица”, „Куцото учителче”, „Нещастна Калинка”, „Велчо” и др. Покрай повестите и разказите той напечати и някои мемоарни произведения: „Отец Захарий Гебедженски”, „Дядо Слав Юрданов”, „Дядо Добри”, в които даде белетристични характеристики на срещнати лица.

Трябва да се отбележи и неуморната му педагогическа дейност като съставител на много учебници и помагала, претърпели по няколко издания и изиграли добра роля за развитието на нашето учебно дело.

В писателската си дейност, започната и развита под влиянието на Раковски, Друмев и Каравелов, Илия Р. Блъсков се е вдъхновявал от желанието да бъде полезен на своя народ, от стремежа да вложи и той своя скромен принос в младата българска литература.

Това желание и този стремеж, наистина, той постигна: широко разпространени сред народа, неговите творби са будили красиви чувства, а и сега дори умиляват и трогват народната душа.

Макар че не притежават в такъв размер качествата на Каравеловата белетристика, художествените произведения на Блъсков са едно стъпало в литературното ни развитие.

в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 406, 26.10.1938 г.