ИВАН ВАЗОВ
Има някаква хубава, свойска близост в отношението ни към Вазова. Той не е за нас само голям поет или талантлив разказвач, който пленява единствено със силата на своя творчески дар; поезията му не блести със съвършенство, не ни смайва с артистична елегантност, за да ни остави след това ослепени от блясъка, но все пак чуждо студени на това изкуство.
Гласът на Вазовата поезия със своята наивна простота има друга прелест; нещо близко, познато, наше звучи в звънките, вдъхновени песни на поета, които проникват дълбоко в сърцата и ни разказват за скъпи неща и спомени. В своите поетически полети Вазов не се стреми към небесата на незнайното; тоя романтик е здраво сраснал със земята, със своята земя, живее в оня наш свят, чиито скърби и радости, идеали и дела той нахвърля в прекрасните картини на прозата си, или отлива в хармоничните сфери на своята поезия.
И тъкмо затова в нашето съзнание Вазов не е само поет; ние спонтанно, неизбежно почти прибавяме и народен - народен поет; или го назоваваме с една хубава интимност - дядо Вазов. И в тия квалификации естествено намира израз сърдечната почит към оня, който повече може би от другите български творци ни е учил на човечност, на добро и родолюбие с очарованието на своя стих.
Една дълбока, всеотдайна обич към всичко българско огрява цялото негово творчество; тя е негово съдържание, вдъхновение и смисъл. Нищо наше не е пропуснато: предмет на възторжени оди, на пламенен лиризъм, също така и на трайна, неизкоренима вяра в българското е всичко - и народ, и земя, и бит, и минало, и език. Всичко наше у Вазова е така пристрастно идеализирано, че не веднъж скептични души са сочили пресилен патос в патриотическите унеси на Вазова.
Но ние добре разбираме крайностите на увлечението; ние оправдаваме благородната реторика на учителя; дори бихме желали силата на тая бодра, мъжествена вяра в живота и съдбата на нашия народ да бъде винаги жива в съзнанието ни.
Вазов винаги е имал ясна представа за жизнената и национална служба на своето творчество: чрез него той иска да бъде духовен водач, учител на своя народ. Чисто художествените проблеми на поезията не са най-същественото за него, напротив, социалното изпъква на ред: поезията трябва да служи пряко, отблизо на живота.
И затова, когато в страниците на своите исторически вдъхновения Вазов разкрива нашето минало, то е да ни поучи в грешките, да ни окрили с подвизите; и чрез това да твори велика бъднина на българина.
Класически със своя патетичен лиризъм са Вазовите оди на българската земя. Кой друг български поет е скитал с такава любов из потулени кътища на България и е оставил толкова пътеписни материали, картини и песни на природата? Той е един от първите, който разкри хубостта на България и осмисли и задълбочи нашата привързаност към нея.
Ала Вазов се издига до върховете на най-чистия патриотизъм в своите химни на българския език. С верния инстинкт на поет той е знаел, че истински велик е патриотизмът на езика, че в словото е средището, същността на националното. И с тия химни, в които звучат думите на вдъхновена възслава и защита на българския език, Вазов безспорно добива своето право да бъде увенчан с венеца на безсмъртието, да бъде жив в сърцето на цял народ.
И не затова, че възпя неговата слава и земя, че прояви хубаво и чисто родолюбие. Най-много, защото имаше безграничен пиетет и творческо отношение към езика, който ще носи през времето хармоничните песни на неговата лира.
в. „Съвременник”, г. 2, бр. 2, 30.09.1931 г.
