ВРЪЩАНЕ НЯМА
Векове се нижат в небитието, а майката природа за някои е истинска майка, за други - мащеха. На незаменимите, с пречупени гръбнаци, създава уютен живот; друго подготвя за търговци на всичко; на трети - в непосилен труд утеха да намират; на четвърти - и когато се трудят, да гладуват; а пък на някои посочва стръмния път на народния бранник - да се боят и жертвуват за поробените и угнетените.
Не поемат този път хитрите и предвидливите, защото е страшен.
Вървят по него до край само непрактичните, а практичните търгуват със саможертвата на непрактичните.
Между мнозината непрактични и непредвидливи се нареди и младият писател Васил Пундев. Неговият неспокоен дух летеше на крилете на великата надежда, да чуе мощния ликуващ вик, изтръгнат от гърдите на Самуиловите бърсяци: „Най-сетне зора ме озари!”
И веднъж при случайна среща, той заяви, че преди войните, през романтичната епоха на Гоце, спорните въпроси се уреждали по приятелски начин, но сега, в материалната епоха, само правото на силния е право. На раздяла каза, че е тръгнал по един път, от който „връщане няма”.
И не би… Неумолимата съдба строши перото му и тури точка на неговото литературно призвание.
И отлетя в небитието една десетилетка без Васил Пундев на българската книжовна нива.
в. „Литературен глас”, бр. 465-466, г. 20, 06.03.1940 г.
