Владислав Артьомов

превод: Тихомир Йорданов

Скромно си живеех сам,
сякаш в празен, пуст таван.

Като всички, кротък бях,
със комшиите дружах.

Празна, моята глава
бе измита след това.

Но веднъж - сред прах и мрак -
върнах мислите си пак.

И от всички ширини
сбраха се тревожни дни,

като виснал облак чер:
„Сипвай виното, авер!”

Фасове с противна смрад
във саксиите гасят.

На гуляя до зори
бяха всички маскари.

Пиха, пяха цяла нощ,
даже вадиха и нож.

На килима - локва кръв.
И в душата знак такъв.

Викнах им да си вървят:
„Към вратата! Прав ви път!”

Блъсках ги и в гръб, и в тил,
мисли от глава избил.

Но не мина даже час:
Сам ли ще остана аз?

Махнах със ръка, сломен,
и придърпах стол до мен.

Седнах с мислите си пак,
че без тях съм си глупак.

С мисли парещи богат,
аз премислям своя свят.