Васил Каратеодоров

Една година ни дели от 30 март 1942, когато се разделихме със Симеон Андреев. Естествено, това време е твърде малко, за да затъмни неговия образ в паметта на колегите му - писатели и журналисти.

Сърдечен, откровен и честен в помисли и дела, той остави у всички, които го познаваха отблизо или имаха някакъв досег с него най-добри спомени.

А тези спомени винаги ще връщат мисълта към него - към интересната му личност, оплодила културния и обществения ни живот с постиженията на богатата си дарба.

Симеон Андреев беше от ония творци на художествени ценности, които не обичат да вдигат шум около себе си, а тихо следват своя път, запленени от очарованието на творческите си видения.

Отдал се твърде млад - още в 1907 г. - на литературни занимания (роден е в Габрово през 1887 г.) той цели 35 години остана верен на творческата си природа: работеше упорито и със скромност, която е белег на издигнатите души, влагаше своя принос в нашата литература, журналистика и общественост, без да прояви нито веднъж лошо чувство към своите събратя, без да дири евтината слава на рекламата, дори и без да се огорчава в случаите, когато беше подценяван или недостатъчно оценяван.

Той сякаш знаеше времето - този най-добър и неумолим съдия, че ще остави и за него една страница в културната ни история.

И наистина, сега, когато Симеон Андреев от една година не е между нас, тая страница стои разтворена в пълната си красота, в целия си блясък. И макар и незавършена, - защото смъртта го отнесе в разцвета на творческите м усили и в момента, когато беше узрял за богата художествена жетва и работеше, за да сложи венец на своето дело, - макар и недописана, тя не може да бъде отмината от никой ценител на нашата литература.

В тая страница делото на Симеон Андреев е и ще остане значително. Принадлежащ на едно поколение, което, макар и обречено на несретническа участ, вложи големи ценности в нашия културен живот, като го оплоди със своя идеализъм, Симеон Андреев прояви разностранни интереси - разпръсна силите си и в журналистика, и в публицистика, и в художествена литература, и в преводачество.

В това отношение той още от началото на своята дейност тръгна по стъпките на Дим. Подвързачов, с когото се свърза не само с искрено приятелство, но и с взаимна литературна работа, а донейде и с общи културни и чисто литературни стремежи.

Като Д. Подвързачов, като този оригинален творец, и Сим. Андреев отдели много време - като коректор, стилизатор, редактор и постоянен сътрудник - за българския всекидневен печат, който му дължи извънредно много, защото вложи ценно усърдие да прочисти езика на нашия всекидневник, та от неговите стълбици да зазвучи правилна и хубава българска реч.

Там той се прояви и като отличен познавач и тълкувател на общобългарски културни ценности и народностни проблеми, върху които написа редица статии, събрани по-късно в сборника „Из българската общественост и култура” (Завети, 1937).

Безспорни и големи са заслугите му и към преводната ни литература, за която също отдели много време и усилия, за да поднесе на читателите изискани преводи на творби от видни световни писатели.

Естествено, най-ценният влог на Симеон Андреев е в художествената литература. Тук той се откроява като един от най-добрите наши детски писатели. „Златоглавка” (1921), „Звездобройци” (1925), „Хвърчила” (Чипев, 1932), „Пастирът от Поток” (Хемус, 1934), „Чучурите на чешмата” (Казанлъшка долина, 1937) са творби, които дълго ще привличат вниманието на българските невръстни читатели. Особено - „Пастирът от Поток” - тая дивна поема на волния живот в планината, наситена с възвишена красота и величествена романтика.

Сериозно, с любов и проникновение пристъпи Сим. Андреев към художественото изобразяване на своя роден град. В сборника „Залези край Янтра” (Завети, 1937) - „разкази за хората от стария град” - той представи цяла галерия от образи, които примамват със своя интензивен вътрешен живот, с чисто българските си ламтежи, с несретната си участ и с жаждата си за волност и красота.

Тая книга го изтъкна като майстор на разказа, който умее да нарисува живи образи, който се налага както с простотата и непосредността на художественото повествуване, така и с психологическото задълбочаване.

Тези ценни качества още повече се откроиха в последната и най-значима творба на Сим. Андреев - романът „Еснафи” (Завети, 1941).

Замислен като голяма трилогия, този роман, от който писателят поднесе само първата част, разкрива истинските му възможности, редите му достойнства: широка композиция, верен поглед върху проблематиката на българския град, правилно развитие на действието, умело типизиране, основно проучване на материала.

След романите на Стилиян Чилингиров за българското еснафство - романът „Еснафи”, макар и недовършен, е наистина едно скъпо достояние на нашата литература.

Оригинален талант, черпещ материал за художествени построения изключително от живота на народа, за когото пазеше в сърцето си най-чиста обич, Сим. Андреев създаде ценни творби, които отразяват здрави литературни разбирания.

Разтвори ли човек някоя от неговите книги, веднага го посреща един културен разказвач, който майсторски пресъздава нашата действителност, като влага стремеж и амбиция да изтъкне нравствените устои, върху които се крепи животът на народа, и да обрисува носителите на добродетелите, които българинът трябва да има за свои пътеводители в развихреното море на страстите, суетните желания и безплодните ламтежи.

Симеон Андреев не беше само верен, точен и наблюдателен художник на българската действителност - минала и настояща, но и изобразител и усърден търсач на нейния моралитет, на нейната кристализирана в многобагрени форми и образи духовност, дълбока и съкровено значима за нашето преуспяване, Оттук и пречистващото въздействие, което упражняват книгите му.

в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 591, 14.04.1943 г.