Няколко думи около последната статия на доц. Страшимир Цанов “Хаджи Димитър – историческа личност и митологема”

Красимир Симеoнов

В днешно време модерен и едновременно истинен поглед върху възприемания като деликатен въпрос на революционното движение през нашето Възраждане е не само труден, но и нежелан. Ученият, който би си поставил подобни цели, би се изправил пред непознаване на фактите, пред незаинтересованост и най-вече – пред безразличието на духовния роб. Естественият за миналото ни процес на митологизиране на обикновения човек поради героичното съответствие между думите и делата му в началото на двадесет и първи век е толкова несъвременен, че изглежда невероятен.

Поради това не е никак странно, че в статията си за Хаджи Димитър авторът преодолява рамките на историята. Основавайки се на труда на Аристотел “За поетическото изкуство”, той поставя поезията на пиедестал в коптора на историческата наука. Поезията е крайната форма на Словото, неговият протуберанс извън познатото – наистина не така близо до действителността, но тъй близо до сърцата. В този миг Страшимир Цанов посича и непрестанната нужда на човеците да прекрояват отдавна станалото според представите си за него. Поставяйки от една страна легендарното стихотворение на Ботев, авторът ни припомня правилния поглед към старите ни герои – а именно да си помогнем в разглеждането на подбудите им чрез поетизиране на техните дело и дух.

Най-лошото е, че днес дори да се появят героите, техните поети няма да възкръснат, а други достойни няма.