За хора и случки от престоя ми в редакцията на „Родопски вести” през 80-те години на 20 век от неговото съществуване

Ефим Ушев

В началото на април отбелязахме 50 години от основаването на най-старото Среднородопско издание – „Родопски вести”, стартирало през 1959 г. първоначално в Мадан, а месец по-късно установено в новосъздадения окръжен град Смолян.
Тъй като 3-4 години от журналистическата ми практика, при това първоначалната, бяха тук, макар и да не е време за „ранни мемоари”, ще разкажа в няколко реда за моето пребиваване в редакцията на тогавашния все още „Родопски устрем”.

В Смолян дойдох след три години работа в златоградския общински съвет за култура, когато положението ми в родния град бе вече достатъчно напечено, успял да се изпокарам с достатъчно количество местни началници от партийно-държавната йерархия. Причината бе упорството ми в установяването на нови културни порядки в града, тогава прояден от отчайващо еднообразно сръбско звучене из претъпканите с народ кръчмици.
Така след няколко публикувани статии по проблеми на културата, включително и в авторитетния столичен седмичник „Култура”, орган на Министерството на културата, първият партиен секретар на общината се бе заканил да ме изселва, аз пък предвидливо „се скрих”, пътувайки за няколко дни до Букурещ и Будапеща с приятел от туристическо бюро в Пловдив, докато отмине бурята в града.
Сега на някой това може да се вижда смешно, но по времето преди ноември 1989 да изнасяш градски проблеми по вестниците, при това столични, се смяташе за велико прегрешение, направо злепоставяне на града и неговото ръководство пред по-горните началници. Още повече пък, че това се правеше от „наш” човек, отвътре, на когото плащаме и значи трябва да слуша… „А той на излага по вестниците!”
Такава беше психологията и въобще обществената атмосфера в комунистическа България. Което не значи, че сега е по-добре, но поне е възможно да се мисли и пише по-свободно, ако човек, разбира се, иска да бъде свободен…

…Та в едно такова,
отчайващо за мен време,

през 1985 ме одобриха да започна работа в редакцията на смолянския вестник, което ми се яви като спасение. Вече правех нещо, което ми е интересно – никой не те заяждаше за нищо, не те блъскат в несвойствени тебе сфери, пътувахме много из окръжните градчетa и селца, пишех за хора, събития, проблеми, обграден от вниманието на колеги, които се надпреварваха да ми дават задачи от различните отдели – нали все пак бях заек, нека се понатовари, да се обучи, както се казва.
Разбира се, че ми беше изморително в началото, но някак не ми тежеше, допадаше ми чисто професионалното отношение към мен от страна на новите ми колеги, учудвах се, че гледат на мен така, сякаш цял живот съм бил редактор. При разпределянето на темите казват: отиваш там и там, пишеш това и това и до макетирането на броя да си го предал. Ама можеш ли го написа, как трябва да се напише – няма такова нещо, оправяй се, гласувано ти е доверие да си във вестник… Тази свобода на действие е незабравима и разкрепостяваща. Никой не гледаше на мен като на новак, който идва от някакво „бюро” някъде си, та било то и в културата. Никой не ми казваше как да се справям с материалите, независимо за какво – искаха от мен единствено да ги подавам в срок… Пълна свобода, както се казва, дисциплинираща в теб отговорност към онова, което трябваше да напишеш и под което трябваше да сложиш името си. И беше в пълен контраст от работата ми дотогава в Златоград. И когато нещо се закъсваше и в някоя от страниците зейваше „дупка”, самият главен редактор Тинко Илиев казваше: обадете се на Ефим, той винаги има материали в папките си. Материалите, разбира се, най-често бяха за Златоград, нали аз отговарях за него… По някое време на летучките се и скарвахме: Ефиме, има и други градове в тоя окръг, стига с тоя Златоград, ще каже Тинко, но ги пускаше.
Не мога да забравя, обаче, когато веднъж му занесох по-дългичък текст, а макетът с „дупката” вече беше готов и трябваше да се запълни, как Тинко го задраска най-безцеремонно и от него остана само толкова, колкото трябваше за пълнежа… И днес като се видим, още се смеем как съм се разплакал тогава, ама добре че си бяхме само двамата… Та никой не ми е видял сеира!

Година-две по-късно,
когато в редакцията идваха

стажанти от факултета по журналистика или пък от ФОП-а (факултет обществени професии) на други институти, виждах, че на тях не им дават всичко да пишат. Особено ако се отнасяше за сериозен проблем. „Дайте го на Ефим, той ще го направи, блъскал го е животът толкова години… Тия ми идват от скамейката на университета, какво разбират!” – палеше се Пампоров. А тоя, дето „го е блъскал животът”, беше само на 27, не си поплюваше да жигоса и самозабравил се партиен секретар, и надут барман от смолянските механи. А това тогава водеше до последствия – и за тях, и за пишещия също…
Престоят ми в редакцията на вестника в Смолян съвпадна и с друго едно щастливо събитие – тогава тръгна като литературна притурка вестник „Здравец”, чийто отговорен редактор Росица Примовска веднага ме затрупа със задачи. И се заредиха статии за книги и автори, интервюта с видни люде – писатели, художници, артисти, журналисти. А с Росица бе удоволствие да се работи. Вестникът бе четивен и търсен, спомням си, че интервютата ми с доайена на българската журналистика акад. Владимир Топенчаров, тогава почти минал 90 лета, и особено разговорът ми с поета Стефан Цанев, се разнасяха от ръка на ръка, обаждаха ми се откъде ли не, а в един височък кабинет го видях с подчертано всяко второ изречение…
„Здравец” стана причината да се свържа по-отблизо с уважавания и много четен от мен мой съгражданин – Станислав Сивриев, когото дотогава познавах само бегло от срещата ни в Златоградския партиен комитет, при работата ми по албума за Златоград, който трябваше да съставя с основен текст от него. Незабравими са срещите ми със Сивриев и жена му Ветка на „Славянска” 20 в София – като че ли още усещам вкуса на кафето в малките шарени чашки, които отпивахме там всеки път, когато разговаряхме – за Златоград, за книгите, за новите неща, които пишеше, за диалекта на Златоград… „Ах, как го знам този диалект, само да знаеш, Ушев…” – казваше ми писателят и загадъчно се усмихваше, сякаш нещо си спомняше и се отнасяше за миг. Може би в Златоградските усойки, за които толкова е писал…
Така се случи, че последното интервю, което даде Сивриев, беше в разговор с мен – идваше Седмицата на гората, традиционно чествана в Смолян, и какво? Разбира се – интервю със Станислав Сивриев, така и така имаме златоградчанин в редакцията…
След това занесох в София брой с интервюто, което започваше от първа страница, а Сивриев ми се усмихва – знам, знам, вече го четох, ще ми каже с усмивка той и на недоумяващия ми поглед ми подава брой на в. „Народна младеж” – там вече интервюто ми излезнало. „Хубаво, не ти се сърдя, ама трябваше да ми кажеш, не да научавам в София, че ме има в „Младеж”…
Ха де, прав е, ама де да знам, че кореспондентката на софийския официоз в Смолян ще си го хареса и ще го ползва за своя вестник…
След недълго време ми казаха, че Станислав Сивриев е дошъл насам, но в града няма да идва, ще се качи само на Св. Неделя за две нощи със свои близки и си заминава. Искал да ме види. Баща ми намери кола някак, отидохме, поговорихме си. На тръгване Сивриев става и казва на баща ми: „Синъс ти върви хубаве, Уше!” Пък баща ми: „Дано, бат Славе, дано! Ага и ти викаш…” Единствената дума на писателя за мен в мое присъствие…
За Сивриев се поразписах, макар да не му е тук мястото, може би. Но защо пък, нали 50-годишният вестник е причина за връзката ми с него! А и самият той през август т.г. щеше да навърши 85 години…

През 1988 вече бе ясно,
че идваха други времена

В редакцията наставаше смут, всеки трябваше някак да се спасява, заговори се за съкращения на персонала и според тогавашния закон, а може би и според днешния, се съкращаваха първо онези, които са били последно назначени. А аз бях от тях…
Тогава, с идващото „ново време”, изглежда съм се разговорил още повече, и явно са ме докладвали, та един ден ме викат в партийното бюро на вестника и в една смразяваща обстановка искат да призная какви съм ги говорил някъде на публично място… И понеже не можех да се сетя за какво става въпрос и какви съм ги говорил, естествено отричах… Източникът обаче бил сигурен, казват ми, та казвай, бива ли така и какво си говорил…
И досега не знам за какъв случай и за какви приказки ме викаха и искаха да признавам, но фактът си беше факт – подозрителността и страха се настаняваха и вземаха връх в отношенията между колегите в онези последни дни и месеци на Живковия режим. Разбрах обаче доста години по-късно, когато вече нищо нямаше значение, защото един от тогавашните „партийци” в редакцията имаше доблестта да ми се извини и да каже: „Сега се питам с какъв акъл тогава ти искахме обяснение… Имал си право, всеки може да мисли и говори каквото сметне за необходимо по даден проблем или ситуация, в която попада…” Беше колегата Александър Кисьов.
Но това, казах, много по-късно.
Връщам се на ситуацията преди този епизод: как и къде да се спасяваме всички колеги. „Защо не направят един вестник в Златоград, Ефиме! Да отидеш с твоя опит, да го оглавиш…” – казваше главният. Разказах му, че още като работех в съвета в Златоград съм писал докладни до смолянските фактори по този въпрос, ама кой ти гледа… Отговорът им беше, че си имаме „Родопски устрем” и той е достатъчен за мащабите на окръга, друг не ни трябва. Това обаче е друга тема.
Сега искам да разкажа един епизод от края на престоя ми в Смолян. Към който ме води сегашен случай в Златоград, когато от общината тези дни уволняват мой познат, но с безцеремонност, която е в състояние да отврати и най-закоравелия и препатил в живота индивид. Един ден този мой познат в Златоград получава заповед за прекратяване на трудовия му договор и е като цапнат с парцал – нито е предупреждаван за такова нещо, нито е разговаряно с него, просто отива разносвачката, дава му заповедта на кмета и казва: „Издавай и си отивай!”… И не само това, ами му крещят в очите, че няма да му върнат трудовата книжка, ако не довърши „това и това”, нищо, че е изгонен…

Ето, такава гавра
и подигравка с достойнството
ми на човек

мен в Смолян не ме споходи. Главният редактор Тинко Илиев ме покани на разговор и най-човешки ми обясни положението, което и без това всички знаехме, даде ми да разбера как не му е все едно, че трябва да се разделим, благодари ми за общата работа, която сме имали… И че няма да пропусне да ми се обади при евентуална промяна на нещата.
Друг въпрос и друга история е, че наистина стана така и ме изпратиха в Рудозем да оглавя вестника. Въпросът тук е за отношението към човека, за колегиалността, за съпричастността към една човешка съдба, независимо какви проблеми и спорове, професионални или други, сте имали преди. Това са неща, които не се забравят.
Не се забравят, разбира се, и другите, по-късни ситуации.
Тъй като вече работех в Рудозем, а живеех в Смолян в общинско жилище, започнаха „подвикванията” от общината на новоовластените, в стил: „Хайде, Ефиме! Хващай Печинско и освобождавай жилището…” Но и това не е трагедия за незлобливия и незлопаметния. Повече ми се ще да завърша тези кратки бележки от миналото почти хумористично… А именно с това, че вечерта, преди да „хвана Печинско”, и да им освободя на бюрократите златното жилище, казах на едно смолянско момиче следното стихотворение:

Е, аз си тръгвам…
Време е да тръгвам!
Лятото е вече минало,
а всичко в мен е антиесен…

Понеже съм поет на врели-некипели
ще взема малко хляб –
по пътя си трохи да хвърлям –
надеждата за връщане…

Когато ти е много трудно
и се питаш: Как ще свикна с есента? –
попитай птиците къде съм.
Защото ще са изкълвали пътя ми…

Сега, на 50-годишнината на вестника, в който работих, нека това приятелско стихотворение бъде отнесено до всичките ми колеги, с които делихме и проблемите, и радостните дни. И ако могат – нека ми простят едно или друго мое „залитане” или прегрешение…